Погледнах Почернелите зъби. Знаех, че му остават само няколко секунди живот. Тази мисъл ме утеши, когато ботушът му халоса брадичката ми и полетях назад, приземявайки се в близкия шубрак.
Моментът е подходящ, Конър, рекох си. С насълзени от болка очи забелязах как той скача на земята, замахва със скритото острие и сребристата стомана проблясва от устата на първия клет войник. Другите двама умряха, преди да успея да се изправя на крака.
— Ню Йорк — каза Конър.
— Какво?
— Бенджамин е там.
— Значи и ние трябва да отидем.
26 януари 1778 година
I
Ню Йорк се бе променил. Меко казано. Беше изгорял. Големият пожар през септември 76-а беше лумнал първо в гостилницата „Борещите се петли“, а сетне бе унищожил петстотин къщи. Една четвърт от града пустееше необитаема. Британците бяха обявили военно положение. Бяха конфискували домовете на хората и бяха настанили в тях офицери от британската армия. Църквите бяха превърнати в затвори, казарми или лазарети; духът на града сякаш бе помръкнал. Британският флаг висеше вяло над покривите на сградите от оранжеви тухли. Преди оживеният град кипеше от енергия под тентите, колонадите и зад прозорците; сега тентите бяха мръсни и прокъсани, а прозорците почернели от сажди. Животът продължаваше, но гражданите ходеха по улиците, забили поглед в краката си. Крачеха прегърбени, с посърнали лица.
Да открием Бенджамин в тази атмосфера не беше трудно. Разбрахме, че е в изоставена пивоварна край пристанището.
— Трябва да приключим преди изгрев-слънце — реших прекалено прибързано.
— Добре — отвърна Конър. — Искам да върна провизиите възможно най-скоро.
— Разбира се. Няма да ти преча да преследваш изгубената си кауза. Хайде, следвай ме.
Придвижвахме се по покривите, откъдето Ню Йорк се разстилаше пред очите ни като на длан — величествен, макар и изтерзан от войната и с помръкнала красота.
— Кажи ми нещо — подхвана Конър. — Можеше да ме убиеш при първата ни среща… Какво спря ръката ти?
Можех да те оставя да умреш на бесилото, помислих си. Да заръчам на Томас да те убие в Брайдуелския затвор. Какво ме възпря тогава? Как да отговоря? Старостта? Носталгията по живота, който не бях изживял?
Не възнамерявах обаче да споделям чувствата си с Конър. След кратко мълчание махнах небрежно с ръка и отвърнах:
— Любопитството. Други въпроси?
— За какво се борят тамплиерите?
— Порядък. Целеустременост. Посока. Само толкова. Твоите побратими ни мътят умовете с призивите си за свобода. Навремето асасините са преследвали по-разумна цел. Борели са се за мир.
— Свободата е мир — настоя той.
— Не. Тя подклажда хаос. Само погледни революцията, която организираха приятелчетата ти. Бил съм в Континенталния конгрес. Наблюдавал съм как крещят и тропат с крака. В името на свободата! Но свободата е само врява.
— И затова предпочиташ Чарлс Лий?
— Той разбира нуждите на бъдещата нация по-добре от бъбривците, които претендират, че я представляват.
— Звучиш, сякаш си сдъвкал кисело грозде — каза той. — Хората направиха своя избор — Вашингтон.
Старата песен. Почти му завиждах — колко категорично гледа на света. В неговия свят очевидно не съществуваха съмнения. Когато разбереше истината за Вашингтон — скоро, ако успеех да осъществя плана си — не само светът, но и светогледът му щеше да рухне. Сега му завиждах за непоколебимостта, но тогава нямаше да е за завиждане.
— Хората не са избрали нищо — въздъхнах. — Избраха го група привилегировани страхливци, които искат да се облагодетелстват. Събраха се тайно и взеха решение, от което ще извлекат полза. Украсили са го с приятни за слуха думи, но това не означава, че говорят истината. Единствената разлика, Конър, единствената разлика между мен и хората, на които помагаш, е, че аз не демонстрирам фалшиви чувства.
Той ме погледна. Неотдавна бях решил, че думите ми не му въздействат изобщо, но ето че пак опитвах. А може би грешах — може би казаното от мен си пробиваше път в ума му.
II
Когато наближихме пивоварната, стана ясно, че ни е необходима дегизировка за Конър — асасинската му мантия беше прекалено очебийна. Надявайки я, той отново демонстрира уменията си и аз отново спестих похвалите.