Обърнах се й видях как Конър се завърта, снишен и протегнал напред острието, и разпаря коремите на двама войници. И двамата паднаха, стиснали зейналите си стомаси — мъртъвци, които още не са разбрали накъде са се запътили. Гръмна мускет и въздухът край ухото ми изсъска. Куршумът ме пропусна на косъм, но стрелецът плати с живота си. Двама се спуснаха към мен, размахали диво саби, но аз ги повалих и благодарих Богу, че Бенджамин използва наемници, а не тамплиери, които нямаше да станат толкова лесна плячка.
Битката беше кратка и жестока. Накрая остана само примамката, проснат върху покрития с кръв под. Конър се надвеси над него и той се разтрепера като уплашено дете.
Прекратих агонията на последния оцелял войник и чух Конър да пита:
— Къде е Чърч?
— Ще ти кажа — изхленчи примамката. — Ще ти кажа всичко. Само ми обещай да не ме убиваш.
Конър ме погледна и му помогна да се изправи. Мъжът ни изгледа стреснато и продължи:
— Замина вчера за Мартиника. Отплава с търговския кораб „Уелкъм“. Половината му трюм е пълен с провизиите, които открадна от патриотите. Само толкова знам. Кълна се.
Забих острието си в гръбнака му и той погледна удивено окървавената стомана, подаваща се от гърдите му.
— Обеща…
— Той… И спази думата си — отвърнах студено и погледнах Конър, сякаш го предизвиквам да ми възрази. — Да вървим — добавих.
В същия момент трима мъже, въоръжени с пушки, се втурнаха на балкона над главите ни, трополейки с ботуши по дъските. Подпряха прикладите на раменете си и откриха огън. Но не по нас, а по варелите, които, както твърде късно осъзнах, се оказаха пълни с барут.
Дръпнах Конър зад една каца с бира, когато първият варел избухна, последван от другите около него. Всички експлодираха с оглушителен трясък, който сякаш огъваше въздуха и спираше времето. Взривовете бяха толкова силни, че когато отворих очи и отдръпнах длани от ушите си, се изненадах, че стените на склада все още се издигат около нас. Всички мъже наоколо или се бяха свили на земята, или бяха запратени там от експлозията. Започнаха обаче да се изправят един по един и да посягат към мускетите си. Все още оглушали от гърмежа, крещяха и ни търсеха сред прахоляка е присвити очи. Пламъци ближеха варелите; сандъците пламтяха. Недалеч един войник се строполи на колене с лумнали дрехи и коса. Изпищя и умря с лице, захлупено върху каменния под на склада. Около нас се вихреше огнен ад.
Куршуми от мускети свистяха край ушите ни. Хукнахме към стълбите, отвеждащи към горния етаж. Пътьом повалихме двама стражи със саби, а после посякохме четирима стрелци. Пожарът се разразяваше все по-буйно. Дори войниците се разбягаха. Ние тичахме — все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне стигнахме тавана на пивоварната.
Нападателите ни изостанаха, но не и пламъците. Погледнахме през прозореца и видяхме вода. Конър ме сграбчи и ме бутна през прозореца. Телата ни разбиха стъклото и цопнаха във водата долу, преди да успея да възразя.
7 март 1778 година
I
В никакъв случай нямаше да оставя Бенджамин да се измъкне. Макар да се наложи почти цял месец да живея на „Акила“, да търпя присъствието на приятеля на Конър и капитан на кораба Робърт Фокнър. Преследвахме шхуната на Бенджамин, която все ни се изплъзваше. Понякога я обстрелвахме с оръдията си, а друг път зървах Бенджамин на палубата, различавах самонадеяното му лице. Нямаше да го оставя да се измъкне. Във водите до Мексиканския залив „Акила“ най-сетне настигна шхуната му.
Избутах Конър и поех руля, извих го рязко надясно и носът на кораба ни полетя към лявата палуба на шхуната и се заби в нея, раздробявайки на трески дървения корпус. Никой не го очакваше. Нито неговият екипаж, нито моряците на „Акила“, нито Конър и Робърт. Само аз и дори аз не бях сигурен, докато не го направих. Всички, които не се държаха за нещо, залитнаха и се проснаха върху палубата. Навярно постъпих прибързано. Навярно дължа извинение на Конър — и особено на капитан Фокнър — за пораженията, които нанесох на кораба му.
Но не исках да оставя Бенджамин да се измъкне.
II
За миг се възцари безмълвие. Всички онемяха и чувахме само как отломките цамбуркат в океана, стенанията и проскърцването на разломеното дърво. Платната плющяха над главите ни, но корабите не помръдваха, сякаш изпаднали в ступор след сблъсъка.