После, също толкова ненадейно, някой извика и екипажите и на двата кораба се опомниха. Аз изпреварих Конър. Спуснах се към носа на „Акила“ и скочих върху палубата на шхуната, където се приземих с извадено острие и убих първия моряк, който вдигна оръжие срещу мен. Наръгах го с острието и метнах гърчещото се тяло в океана.
Видях входа към трюма, избутах моряка, изпречил се на пътя ми, и забих острието в гърдите му, преди да заслизам по стълбите. Хвърлих последен поглед към разрухата, която бях причинил — двата вклинени кораба бавно се накланяха към водата — и затръшнах капака.
По палубата горе громоляха тежки стъпки, чувах приглушени крясъци и изстрели. Тела падаха с глух тропот. Долу цареше странна, влажна, почти зловеща тишина. Някъде отпред обаче плискаше и струеше вода, която пълнеше шхуната. Улових се за дървена греда, защото корабът потрепери неочаквано и водната струя шурна по-силно. Кога ли щяхме да потънем?
Видях нещо, което и Конър щеше да открие скоро — че провизиите, които издирваме, не са тук.
Докато осмислях откритието, чух шум и се обърнах. Бенджамин Чърч стискаше пистолет с две ръце. Беше го насочил към мен с присвити очи.
— Здравей, Хайтам — озъби се той и дръпна спусъка.
Беше добър стрелец. Знаех го. Натисна спусъка веднага — да ме повали, докато елементът на изненадата все още е на негова страна. Затова не се прицели право в мен, а на известно разстояние вдясно, защото съм десничар и естествено, ще отскоча към по-силната си страна.
Предвидих, разбира се, как ще постъпи, защото аз го бях обучавал. И куршумът се заби в корпуса на кораба, защото отскочих не надясно, а наляво, претърколих се и се изправих. Връхлетях върху него, преди да успее да си извади сабята. Сграбчих го за ризата, изтръгнах му пистолета и го захвърлих настрани.
— Споделяхме обща мечта, Бенджамин — просъсках в лицето му. — Мечта, която ти реши да унищожиш. И ще си платиш за това, приятелю.
Сритах го в слабините. Той се преви от болка, а аз забих юмрук в корема му, а сетне и в челюстта — толкова силно, че два окървавени зъба излетяха от устата му.
Пуснах го и той се строполи върху влажните греди забивайки нос в ручей морска вода. Корабът се люшна отново, но този път не му обърнах внимание. Бенджамин се опита да се надигне на четири крака, но аз го ритнах с ботуша спирайки дъха му. Грабнах някакво въже и го изправих на крака. Завързах го стегнато за първата каца, която ми се мярна пред очите. Главата му увисна, а от устата му потекоха кръв и слюнка. Отстъпих назад, сграбчих го за косата и го погледнах в очите. Ударих го с юмрук по лицето и чух как носът му изхрущя. Отдръпнах се, изтръсквайки кръвта от кокалчетата на пръстите си.
— Стига! — извика Конър зад гърба ми.
Обърнах се и забелязах с каква погнуса погледна първо мен, а после Бенджамин.
— Дойдохме тук, за да…
Прекъснах го, клатейки глава.
— Целите ни явно са различни.
Конър обаче ме изблъска от пътя си, газейки през водата, която вече стигаше до глезените ни. Застана пред Бенджамин, който го изгледа предизвикателно с кървясалите си подути очи.
— Къде са провизиите, които открадна? — попита Конър.
Бенджамин се изплю.
— Върви по дяволите. — И невероятно, запя британския химн.
Пристъпих напред.
— Млъкни, Чърч!
Не че го смълчах. Продължи да пее.
— Конър — казах, — разбери каквото искаш и да приключваме.
Конър тръгна към него с извадена сабя и притисна острието й към гърлото му.
— Къде е стоката? — попита.
Бенджамин го погледна и примигна. За миг си помислих, че ще го наругае или ще го заплюе, но той заговори.
— На острова, чака да я приберем. Но тя не е твоя.
— Не е моя — съгласи се Конър. — Провизиите са на мъжете и жените, които вярват в нещо по-велико от личното си благоденствие и се борят да заживеят свободни от тирани като теб.
Бенджамин се усмихна тъжно.
— Същите мъже и жени, които се бият с мускети, изработени от британска стомана? Които превързват раните си с превръзки, ушити от британски ръце? Удобно им е, нали, ние да се трудим? А те да жънат плодовете.
— Опитваш се да оправдаеш престъпленията си. Сякаш ти си невинният, а те — крадците — отвърна Конър.