— Въпрос на гледна точка. Няма една-единствена пътека през живота, която да е справедлива и правилна и да не вреди никому. Наистина ли смяташ, че Короната няма основания? Няма право да се чувства предадена? Би трябвало да си по-прозорлив, след като се бориш срещу тамплиерите, които смятат каузата си за справедлива. Обмисли думите ми, преди отново да решиш да обявиш своята мисия за най-правилна. Врагът ти също има доводи, навярно убедителни.
— Дори да са искрени — прошепна Конър, — думите ти не са верни.
И го уби.
— Постъпи правилно — казах, когато брадичката на Бенджамин клюмна върху гърдите му, а кръвта му се стече към водата, която продължаваше да приижда. — Смъртта му е предимство и за двама ни. Хайде. Ще ти помогна да прибереш всичко от острова.
16 юни 1778 година
I
От месеци не съм го виждал, но не отричам, че мисля често за него. Мисля си каква надежда има за нас. Аз съм тамплиер — тамплиер, роден от предателство, но въпреки това тамплиер, а той е асасин, създаден от тамплиерската жестокост.
Навремето, преди много години, мечтаех да обединя асасините и тамплиерите, но тогава бях млад идеалист. Светът още не ми бе показал истинското си лице. А истинското му лице се оказа безпощадно, жестоко и варварско. В него няма място за мечти.
Той обаче дойде отново при мен и макар да не каза нищо поне досега — се питам дали съзирам в очите му същия идеал, който някога таях аз. Дали бе дошъл при мен, за да търси отговори, или за да разсея гнетящите го съмнения.
Вероятно бях сгрешил. Нищо чудно този млад дух да се беше разколебал.
Ню Йорк все още бе в лапите на британската армия. По улиците гъмжеше от войници в червени униформи. Бяха изминали години, но не бяха открили виновника за пожара, хвърлил града в мрачно, потъмняло от сажди униние. Някои райони и досега пустееха. Военното положение не бе отменено, британците управляваха безмилостно и хората негодуваха повече от всякога. Като външен човек аз изучавах двете прослойки — потиснатите граждани, измерващи с омерзени погледи освирепелите войници. Наблюдавах ги мрачно и продължавах да работя — да помагам на заселниците да спечелят войната, за да приключи окупацията и мирът да възтържествува.
Разпитвах един от информаторите си — жалко създание на име Туич, когато зърнах Конър. Вдигнах ръка да го спра, докато изслушам Туич. Питах се какво иска. Какво го води при мъжа, когото вини за смъртта на майка си.
— Трябва да разберем какво са замислили лоялистите, за да сложим край на това — казах на информатора си.
Конър пристъпваше от крак на крак близо до нас. Чуваше ни, но нямаше значение.
— Опитах се — отвърна Туич, издул ноздри, — но на войниците не казват нищо. Само да чакат заповеди отгоре.
— Тогава продължавай да си отваряш очите и ушите на четири. Ела при мен, когато разбереш нещо важно.
Туич кимна и си тръгна, а аз си поех облекчено дъх. Погледнах към Конър. За миг-два двамата се взирахме един в друг. Асасинската му мантия някак си не отиваше на младото му индианско тяло, на тъмната коса, на проницателните му очи — очите на Зио. Питах се какво се крие зад тях.
Над нас ято птици бяха накацали по стрехата на сградата и чуруликаха шумно. Наблизо отряд британски войници се бяха облегнали на една каруца и подвикваха похотливо на група перачки. Осмелеше ли се някой да ги погледне неодобрително или да зацъка с език, те размахваха заплашително юмруци.
— Близо сме до победата — казах на Конър, улових го за лакътя и го поведох по улицата, за да се отдалечим от войниците — Още няколко добре обмислени сражения и ще сложим край на войната. Ще се отървем от Короната.
Бегла усмивка издаде задоволството му.
— Какво планираш?
— В момента нищо, защото сме в пълно неведение.
— Мислех, че тамплиерите имат очи и уши навсякъде — изрече той с едва доловим сарказъм. Също като майка си.
— Имахме. Докато ти не започна да ги избиваш.
Конър се усмихна.
— Информаторът ти каза, че чакат заповеди отгоре. Това ни показва накъде трябва да се насочим — към лоялистките командири.
— Войниците се подчиняват на егерите, егерите — на командирите, което означава… че трябва да си проправим път по веригата…
Погледнах към войниците, които продължаваха да подкачат жените, петнейки униформата, знамето и крал Джордж. Егерите бяха свръзката между офицерите и редовите войници. Задачата им бе да държат под око редниците, да не им позволяват да разгневяват и без това враждебно настроеното население, но те рядко си показваха носовете — само ако по улиците възникнеха сериозни неприятности. Ако, да речем, някой убие войник. Или двама.