Веднага се заспусках по стената, скочих и изненадах двамата стражи в тила, които умряха, без да гъкнат, извили устни в нямо смайване.
— Засада! — изкрещя някой, когато се спуснах към следващите двама войници.
Конър изруга и скочи долу да ми се притече на помощ. Излязох прав. Не бяха много. Британските войници, както винаги разчитаха на байонетите и мускетите — Ефективни на бойното поле навярно, но безполезни при близка схватка, чието изкуство с Конър владеехме майсторски. Вече се биехме добре заедно, почти като екип след дълго плесенясалата мозайка на изгорялата църква почервеня от кръв. Дванайсетте войници бяха мъртви. Пощадихме само тримата ужасени командири, кои бяха скупчили един до друг и шепнеха молитви, готвейки се да умрат.
Аз обаче бях намислил друго — да ги заведа на екскурзия до Форт Джордж.
III
Форт Джордж се намираше в най-южния край на Манхатън. Над сто и петдесет годишното укрепление се виждаше от морето като внушителна твърдина от кули, наблюдателници и дълги казарми по цялото протежение на защитната стена. Зад бойниците се простираха площади за обучение на войниците, високи спални помещения и административни сгради, силно охранявани и укрепени. Съвършено място за база на тамплиерите. Отлично място, където да отведем пленниците си.
— Какво планират британците? — попитах първия командир, след като го завързах за стола в стаята за разпити дълбоко в недрата на най-северната постройка — пропита от влага и гъмжаща от плъхове.
— Защо да ти казвам? — сопна се той.
— Защото ако не ми кажеш, ще те убия — отвърнах.
Ръцете му бяха вързани, но той вирна брадичка.
— Ще ме убиеш и ако ти кажа.
Усмихнах се.
— Преди години срещнах един човек — Касапина. Владееше до съвършенство изкуството да изтезава и да причинява болка. Жертвите му не умираха дни наред, но агонизираха в нетърпими мъки…
Щракнах механизма на скритото острие и му показах колко зловещо проблясва стоманата в треперливата светлина на факлата.
— Обещай ми бърза смърт, ако ти отговоря.
— Имаш думата ми.
Той изпълни своята част от споразумението, аз — моята. Излязох в коридора пред стаята, не обърнах внимание на въпросителния поглед на Конър и отведох втория затворник. Върнах се в килията, завързах го за стола и видях как впива очи в първия офицер.
— Приятелят ти отказа да отговори на въпросите ми — обясних му. — Затова му прерязах гърлото. Готов ли си да ми кажеш каквото искам да науча?
Той преглътна, ококорил очи.
— Каквото и да ме питаш, няма как да ти кажа… Защото не знам… Сигурно командирът…
— О, ти не си отговорен фактор? — възкликнах нехайно и щракнах скритото острие. Размахах го пред лицето му.
— Чакай… — заекна офицерът, когато понечих да застана зад него. — Знам нещо…
— Да?
Каза ми какво знае, аз му благодарих и му прерязах гърлото. Докато наблюдавах как умира, осъзнах, че не изпитвам правдивия плам на човек, който работи за всеобщото благо, а усещане за преситена неизбежност. Преди години татко ме учеше на милосърдие, на снизхождение. Сега убивах пленници като животни. Ето колко порочен бях станал.
— Какво правиш там? — попита подозрително Конър, когато се върнах в коридора, където той пазеше последния затворник.
— Този е командирът. Доведи го.
След миг вратата на килията се затвори зад гърба му. Вътре се чуваха само капките кръв, стичащи се върху пода. Командирът забеляза телата, захвърлени в ъгъла на тъмницата, и се замята, но аз го улових за рамото, бутнах го върху локвата кръв върху стола, завързах го, застанах пред него и натиснах бутона на острието, което щракна глухо.
Офицерът погледна първо него, после мен. Опитваше се да си придаде храбро изражение, но не успяваше да прикрие разтрепераната си брадичка.
— Какво планират британците? — попитах го.
Конър ме гледаше. Пленникът ме гледаше. Не продума. Аз вдигнах леко острието, за да заискри в светлината на факлата. Той впи очи в камата и заговори:
— Да напуснат Филаделфия. Този град е обречен. Ню Йорк е разковничето. Ще удвоим армията в града, ще отблъснем бунтовниците.
— Кога започва походът? — попитах.
— След два дни.
— Осемнайсети юни — каза Конър. — Трябва да предупредя Вашингтон.
— Виждаш ли? — рекох на командира. — Не беше трудно, нали?