— Празнословие! — възмути се Чарлс. — Асасински приказки. Вярата е липса на съмнение. Това искаме от водачите си — вяра.
— Помня как някога търсеше одобрението ми, за да те приемем в Ордена. Сега ламтиш за поста ми. Щеше ли да бъдеш добър Велик майстор?
— А ти беше ли добър Велик майстор?
Отново се възцари мълчание.
— Обидни думи, Чарлс…
Той стана.
— Тръгвам. Не изгарям от желание да съм тук, когато асасинът — твоят син — ни нападне. — Погледна ме втренчено — трябва да тръгнеш с мен. Ще ги изпреварим.
Поклатих глава.
— Не мисля, Чарлс. Смятам, че съм длъжен да остана. Възможно е да си прав, възможно е да съм бил особено усърден Велик майстор. Време е да поправя стореното.
— Смяташ да се изправиш срещу него? Да се биеш с него?
Кимнах.
— Какво? Въобразяваш си, че си способен да го убедиш.
Да го спечелиш за нашата кауза?
— Не — отвърнах тъжно. — Страхувам се, че Конър е непоклатим. Дори след като разбра истината за Вашингтон, продължи да го подкрепя. Конър би ти харесал, Чарлс. Той вярва.
— Какво ще стане с мен тогава?
— Няма да му позволя да те убие, Чарлс. — Свалих амулета и му го подадох. — Вземи го, моля те. Не искам да попадне у него, ако ме надвие. Доста ни струваше да го отнемем от асасините. Не искам да им го връщам.
Той обаче отдръпна ръка.
— Няма да го взема.
— Трябва да го пазиш.
— Ти ще го опазиш.
— Аз съм старец, Чарлс. Да заложим на предпазливостта.
Притиснах амулета в дланта му.
— Ще изпратя войници да те охраняват — каза той.
— Както желаеш. — Погледнах отново през прозореца. — А ти побързай! Имам чувството, че времето за равносметка наближава.
Той кимна и тръгна към вратата. Обърна се пред прага.
— Беше добър Велик майстор, Хайтам — рече. — Съжалявам, ако някога ти се е сторило, че не смятам така.
Усмихнах се.
— А аз съжалявам, че ти предоставих основания да се съмняваш.
Той отвори уста, но размисли и излезе от стаята, без да продума.
III
Когато бомбардировката започна и аз взех да се моля Чарлс да е успял да избяга, ми хрумна, че може би за сетен път попълвам дневника, а тези думи са последните ми. Надявам се Конър, моят син, да прочете дневника ми и когато узнае нещо за житейския ми път, да ме разбере, дори да ми прости. Пътят ми бе застлан е лъжи, недоверието ми — родено от предателства. Моят баща обаче никога не ме е лъгал и с този дневник аз продължавам традицията.
Подарявам ти истината, Конър, а ти прави с нея каквото пожелаеш.
Епилог
16 септември 1781 година
I
— Татко! — извиках.
Снарядите бяха оглушителни, но някак си успях да си проправя път до Западната кула, където се намираше кабинетът му.
— Конър — отвърна той.
Очите му бяха безизразни. Протегна ръка и под китката му просветна скритото острие. Аз вдигнах своето. Отвън гърмяха топове, рухваха каменни стени, крещяха мъже. Тръгнахме бавно един към друг. Бяхме се сражавали рамо до рамо, но никога един срещу друг. Питах се дали и той като мен е любопитен.
— При следващия снаряд — каза.
Гърмежът разлюля стените, но ние не му обърнахме внимание. Битката бе започнала и звънтенето на стоманените ни остриета огласяше коридора. Чуваше се колко тежко си поемаме дъх, но всичко друго — разрухата около нас — беше само далечен шум.
— Хайде — каза той. — Не можеш да ме надвиеш, Конър. Колкото и да си ловък, все пак си момче. Още много ти остава да учиш.
Не ме щадеше. Не показваше милост. Каквото и да таеше в сърцето или в ума си, острието му проблясваше с обичайната си точност и сила. Сега бе омаломощен воин в залеза на дните си. Колко ли щеше да ми е трудно да се изправя срещу него, когато е бил в разцвета на силите си! Ако искаше да ме подложи на изпит, успяваше.
— Дай ми Лий — казах.
Но Лий отдавна беше избягал. Пред мен стоеше само татко и замахваше с острието си, бърз като кобра. Размина се на косъм с бузата ми. Превърни защитата в атака, помислих си, и отвърнах със същата светкавична бързина. Извъртях се и го улучих по китката, срязвайки ремъка на скритото му острие.
С болезнен рев той отскочи назад. Тревога замъгли очите му, но аз му позволих да си поеме дъх, да превърже раната с парче от мантията си.