Нападнах го, а той ме отблъсна. Няколко секунди в коридора се чуваше само дрънчене на стомана. И двамата бяхме изморени; битката вече не беше толкова ожесточена. За миг се запитах дали яростта ни няма просто да изтлее, да се обърнем и всеки да поеме в различна посока. Ала не. Трябваше да сложим край. Разбирах го. Съзирах в очите му, че и той го разбира. Тук щяхме да сложим точка.
— Не, татко… Ти просто си се отказал и искаш всички да се отчаяме като теб.
В същия момент оръдията улучиха съседната стена, от която рукна лавина от камъни. Беше близо. Много близо. Сигурно щеше да последва втори залп. Така и стана. В коридора зейна огромна дупка.
II
Въздушната вълна ме запрати назад и аз се приземих като пияница, плъзгащ се бавно по стената на гостилницата — с рамене и глава под странен ъгъл спрямо тялото. Пелена от прах се вдигна в коридора. Трясъкът от експлозията заглъхна бавно. Чуваше се само трополенето на каменните отломки. Изправих се едва-едва на крака и присвих очи, търсейки го сред облаците от прахоляк. Лежеше като мен преди малко, но от другата страна на пробойната в стената. Закуцуках към него. Надникнах през отвора и странната гледка ме зашемети — кабинетът на Великия майстор беше останал без стена и само назъбени камъни обрамчваха гледката към океана. Имаше пет кораба в залива; дулата на оръдията им бълваха гъст пушек. Едното гръмна пред очите ми.
Минах през пролуката и се приведох към татко. Той ме погледна и се поотдръпна. Ръката му се плъзна към сабята и аз я изритах настрани. Разкривил лице от болка, приклекнах до него.
— Предай се и ще те пощадя — рекох.
Усещах морския бриз върху кожата си. Слънчевите лъчи нахлуваха безпрепятствено в коридора. Той изглеждаше толкова стар, с толкова измъчено и осеяно с белези лице. Ала се усмихна.
— Смели думи за човек пред прага на смъртта.
— И теб те очаква същата участ.
— О — усмихна се отново той с окървавени зъби. — Аз не съм сам…
Обърнах се и видях двама войници от укреплението да тичат по коридора. Вдигнали мускети, те спряха на няколко крачки от нас. Погледнах ги, после погледнах баща си, който се опитваше да се изправи, вдигнал властно ръка към хората си — единственото, което ги възпираше да не ме убият.
Подпря се на стената, закашля се и се изплю. Погледна ме и каза:
— Дори когато побратимите ти са на крачка от победата… тържествуваме ние. Знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Защото Орденът е роден от прозрение. Не ни е нужно кредо. Не са ни нужни доктрините на отчаяни старци. Необходимо ни е само светът да е такъв, какъвто е. Затова никой няма да унищожи тамплиерите.
Сега, разбира се, се питам дали щеше да го направи. Щеше ли да им позволи да ме убият?
Никога няма да разбера. Защото ненадейно проехтя изстрел и мъжете залитнаха и се строполиха ничком, повалени от стрелец от другата страна на стената. Аз се втурнах напред и преди Хайтам да успее да реагира, го съборих на пода и се надвесих отново над него, вдигнал сабя.
Завладян от безнадеждност, чух някакъв звук — по-късно осъзнах, че хлипам — и го пронизах в сърцето.
Тялото му се изви, поемайки острието ми, после се отпусна и когато издърпах сабята, той се усмихна.
— Нали не смяташ, че ще те погаля по лицето и ще призная, че съм сгрешил? — рече тихо. Виждах как животът бавно напуска тялото му. — Няма да роня сълзи и да се питам какво ли е могло да бъде. Сигурен съм, че ме разбираш.
Коленичих и протегнах ръка към него. Чувствах… нищо. Бях замаян. Чувствах се обезсилен и отчаян, че се стигна дотук.
— Но — отрони той и клепките му трепнаха — се гордея с теб. Целеустремен си. Силен, Смел. Това са благородни качества. — Лицето му побледня като платно и той добави с иронична усмивка: — Трябваше да те убия по-рано.
И умря.
Потърсих амулета, за който ми бе разказвала мама, но го нямаше. Затворих очите на татко, изправих се и си тръгнах.
2 октомври 1782 година
Най-сетне в една мразовита нощ го открих край границата в „Конестога Ин“. Влязох в гостилницата и го видях седнал в сенките, прегърбен и стиснал бутилка. По-възрастен и дрипав, със сплъстена, чорлава коса. Сякаш някогашният офицер бе изчезнал безследно. Ала все пак беше той — Чарлс Лий.
Той ме погледна и в първия момент ме порази дивият блясък в кръвясалите му очи. Лудостта обаче беше или потисната, или скрита. Той не показа никакви чувства, когато ме позна. Освен облекчение може би. Преследвах го от цял месец.