Предложи ми безмълвно глътка от бутилката и аз кимнах, отпих и му я върнах. Седяхме дълго време един до друг. Наблюдавахме клиентите в гостилницата, слушахме бръщолевенето им, трополенето на заровете и смеха около нас.
Накрая той ме погледна, не изрече нищо, но очите му казваха всичко. Извадих тихо острието си и щом затвори очи, го пронизах между ребрата, право в сърцето. Умря, без да издаде нито звук. Отпусна глава върху масата, сякаш се е напил до припадък. Свалих амулета от врата му и го надянах около своя.
Той просия за миг. Скрих го под ризата си, станах и си тръгнах.
15 ноември 1783 година
I
Стиснал здраво поводите на коня, яздех през родното си село. Не вярвах на очите си. По пътя дотук подминавах тучни пасбища и ниви, но самото село пустееше, къщите бяха безлюдни, огньовете студени, а единствената жива душа бе побелял ловец — бял ловец, а не мохикан — който седеше върху преобърнато ведро и печеше нещо, което миришеше вкусно.
Погледна ме изпитателно и очите му се стрелнаха към мускета, който лежеше наблизо, но аз му кимнах, че не идвам с лоши намерения.
— Ако си гладен, имам достатъчно — предложи ми щедро.
Храната наистина миришеше изкусително, но в момента ме вълнуваха други неща.
— Знаеш ли какво е станало тук? Къде са хората?
— Заминаха на запад. Преди няколко седмици. Конгресът дал земята на някакъв нюйоркчанин. Явно са решили, че не е необходимо да питат онези, които живеят тук от незапомнени времена.
— Наистина ли? — възкликнах смаяно.
— Да. Случва се непрекъснато. Търговците и фермерите прогонват местните и заграбват земите им. Правителството твърди, че не взима земя, която вече има собственици, но хмм… Доказателството, че става точно обратното, е пред очите ни.
— Как е възможно? — попитах и се извърнах бавно.
Пред мен се стелеше само празнота. Познатите лица на народа ми, на хората, край които бях отраснал, ги нямаше.
— Останахме само ние — продължи той. — Няма ги добрите стари англичани. Трябва да се справяме сами. И да плащаме за всичко. Продажбата на земя е бърза и лесна. И не предизвиква негодувание като данъците. И понеже някои твърдят, че войната е избухнала заради данъците, никой не бърза да ги въведе отново. — Той се засмя гръмогласно. — Умници са новите ни лидери! Разбират, че не бива да прибързват. Не бива да прилагат… британски похвати. — Той се втренчи в огъня. Но и това ще стане. Нищо ново под слънцето.
Благодарих му и си тръгнах. Отправих се към къщата на старейшините, мислейки си: „Провалих се“. Хората ми ги няма. Бяха ги прокудили онези, които смятах, че ще ги защитят.
Амулетът около врата ми просия. Свалих го, задържах го в дланта си и го огледах. Навярно ми оставаше само едно — да спася това място от всички, патриоти или тамплиери.
II
На горска поляна слязох от коня. В едната си ръка държах огърлицата на мама, а в другата — амулета на татко.
Казах си: „Мамо, татко, съжалявам. Предадох и двама ви. Обещах да закрилям народа ни, мамо. Мислех, че ще спра тамплиерите. Мислех, че онези, които подкрепям, ще постъпят правилно. И те постъпиха правилно… посвоему. Защитиха собствените си интереси. Колкото до теб, татко, смятах, че ще постигнем разбирателство, ще забравим миналото и ще изградим по-добро бъдеще. Мислех, че ти ще успееш да погледнеш света през моите очи. Но мечтата ми не се сбъдна. Трябваше да го прозра по-рано. Наистина ли не сме създадени да живеем в мир? Да воюваме ли сме сътворени? Толкова много гласове… и всеки отстоява своето. Неведнъж ми е било трудно, но днес ми е най-трудно. Днес видях всичко, към което се стремях, изопачено, захвърлено в калта, забравено. Сигурно ще кажеш, че описвам цялата човешка история, татко. Усмихваш ли се сега? Надяваш ли се да изрека думите, които копнееше да чуеш? Да се съглася с теб? Да кажа, че през цялото време си бил прав? Няма да го кажа. Дори сега, изправен пред лицето на суровата ти истина, отказвам да го изрека. Защото смятам, че промяната все още е възможна. Навярно няма да успея. Навярно асасините ще се борят напразно още хиляди години. Ала няма да спрем.“
Започнах да копая.
— Взаимни отстъпки. Всички настояват, че това е пътят. Научих този урок. Но по различен начин от другите. Осъзнах, че е необходимо време, че пътят е дълъг и потънал в мрак. Този път няма да ме отвежда винаги там, където искам да отида. Съмнявам се, че ще доживея да зърна края му. Но въпреки това ще тръгна по него.