Как бих могъл да се досетя? Бях глупаво момче, жадно за приключения и подвизи, да не споменаваме почерпката е шунка и кейк. Продължих край оградата, докато стигнах портата.
Която зееше отворена.
Какво бях очаквал? Да е затворена, предполагам, а Том да е от другата страна. Някой от нас да се покатери през оградата. Или да си побъбрим от двете страни на вратата. Ала тя беше отворена и ме обзе предчувствие, че нещо не е наред. Най-сетне ми хрумна, че сигналът, който бях видял от стаята си, навярно не е бил предназначен за мен.
— Том? — прошепнах.
Нито звук. Нощта бе притихнала — не се чуваха нито птици, нито животни, нищо. Вече поуплашен, понечих да се обърна и да се прибера в убежището на топлото си легло, но в този момент забелязах нещо. Крак. Надникнах през портата към пътеката, обляна в мръснобяла лунна светлина, която придаваше на всичко наоколо меко мътно сияние — включително на момчето, проснато на земята.
Полулегнало, полуседнало, подпряно от другата страна на оградата, облечено почти като мен — с панталони и нощна риза, но не препасана в колана като моята, а оплетена около краката, разперени под странен ъгъл върху отъпканата кал на пътеката.
Беше Том, разбира се. Том, чиито безжизнени очи се взираха сляпо към мен изпод периферията на шапката му, килната над челото. Том, е гърди, подгизнали от блесналата под лунната светлина кръв, струяща от дълбоката рана в гърлото му.
Зъбите ми затракаха. Чух хлипане и осъзнах, че аз плача. Десетки ужасени мисли се заблъскаха в главата ми.
После всичко се разви толкова бързо, че не помня точния ред на събитията. Смятам обаче, че първо издрънча счупено стъкло, а после се чу вик откъм къщата.
Бягай.
Срамувам се да призная, че гласовете, мислите, кръжащи в ума ми, изкрещяха в хор тази дума.
Бягай.
И аз им се подчиних. Побягнах. Само че не в посоката, накъдето ме пришпорваха. Дали се вслушвах в инстинктите си, както ме учеше татко, или ги пренебрегвах? Не знам. Знаех само, че макар с всяка фибра да копнеех да избягам от опасността, всъщност се втурнах право към нея.
Прекосих тичешком двора на конюшнята и влетях в кухнята, забелязвайки мимоходом, че вратата зее, увиснала върху пантите. От коридора долетя нов вик, видях кръв по пода на кухнята и тръгнах към стълбите, където се натъкнах на друго тяло. Беше един от войниците. Лежеше върху пода, стиснал корема си; клепките му пърхаха безумно, а от устните му се стичаше ручейче кръв.
Прескочих го и хукнах към стълбите с единствената мисъл да намеря родителите си. Преддверието беше тъмно, но изпълнено с крясъци, бързи стъпки и кълба дим. Опитах се да се ориентирам. Отгоре проехтя нов вик. Погледнах натам и различих танцуващи сенки и краткотраен проблясък на стомана в ръцете на един от нападателите. Срещу него на стълбищната площадка беше един от прислужниците на татко, но бледата светлина не ми позволи да видя докрай жестоката му участ. Чух я обаче, а краката ми усетиха влажното тупване на тялото му, което прелетя през парапета и се приземи недалеч от мен. Убиецът му изрева победоносно и изтрополи по коридора към спалните.
— Мамо! — изкрещях и се спуснах към стълбите в същия момент, когато вратата на стаята на родителите ми се отвори и татко излезе да посрещне неканения гостенин. Косата му беше разчорлена, носеше панталони, а тирантите бяха преметнати през голите му рамене. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — сабята си.
— Хайтам! — изкрещя той, когато изкачих стълбите.
Нападателят беше между нас на площадката. Спря, погледна към мен и в светлината на татковия фенер го видях добре за пръв път. Носеше панталони, черен жакет от дебела кожа и маска, която закриваше само очите и носа му, сякаш е на бал. И сменяше посоката. Вместо да се насочи към татко, се втурна ухилен към мен.
— Хайтам! — изкрещя отново татко.
Отдалечи се от мама и се спусна след нападателя. Разстоянието между тях се скъси мигновено, но недостатъчно, и аз се обърнах, готов да побягна, но забелязах втори мъж пред стълбището да ми препречва пътя, вдигнал сабя. Беше облечен като първия, но имаше една разлика — ушите му бяха заострени и маската му придаваше вид на зловещ, уродлив господин Пънч. Застинах за миг, после се обърнах и видях, че ухиленият мъж се е счепкал с татко. Сабите им се сблъскаха. Татко бе оставил фенера и двамата се биеха в полумрака. Кратка яростна битка, придружена от стенания и звънтене на стомана. Дори изправен пред смъртна заплаха, ми се прииска да е достатъчно светло, за да наблюдавам как татко се сражава.