Ако преди време вътрешният ми глас ми бе заповядал да избягам позорно, сега с гордост признавам, че той мълчеше; посрещах смъртта спокойно и с чувството, че съм се опитал да защитя семейството си; с благодарност, че скоро ще съм при татко.
Но разбира се, не ми беше писано да отида при него. Не призрак пише тези редове. С крайчеца на окото си съзрях между коленете на убиеца да се подава острие и в същия момент да отскача нагоре, разчленявайки торса му. По-късно осъзнах, че посоката на удара не издава жестокост, а по-скоро необходимост да го отдалечи от мен. Атаката обаче беше наистина жестока; нападателят изпищя, от корема му рукна фонтан от кръв, червата му се изсипаха на пода и той ги последва.
Зад него стоеше господин Бърч.
— Добре ли си, Хайтам? — попита.
— Да, сър — прошепнах аз.
Той се извърна, вдигнал сабя да блокира удара на Остроухия, който връхлиташе с блеснало оръжие.
Аз се надигнах на колене и грабнах нечия паднала сабя, готов да се притека на помощ на господин Бърч, който бе изтикал Остроухия към вратата на стаята. Противникът му явно видя нещо — нещо в коридора извън полезрението ми — и отскочи настрани. Господин Бърч се отдръпна назад и вдигна ръка да ме възпре. Остроухия се появи отново на прага, но този път със заложник. Не мама, както помислих отначало. Беше Джени.
— Назад! — изръмжа Остроухия.
Джени изхлипа и очите й се разшириха, когато усети острието на сабята му да опира в гърлото й.
Ще призная, че в този момент по-силно бе желанието ми да отмъстя за татко, отколкото да защитя Джени.
— Не мърдайте! — повтори Остроухия, дръпвайки Джени назад. Ръбът на нощницата се замота около глезените й и стъпалата й се повлякоха по пода. Изневиделица до тях застана друг маскиран мъж, понесъл горяща факла. В преддверието вече се стелеше гъст дим. Съседното крило на къщата гореше и пламъците облизваха вратата на дневната. Мъжът с факлата се втурна към завесите, подпали ги и около нас също лумна пожар, който с господин Бърч бяхме безпомощни да угасим.
Зърнах мама и благодарих Богу, че е невредима. Джени обаче беше в опасност. Докато я влачеха към вратата на къщата, тя не отлепяше очи от мен и от господин Бърч, сякаш сме последната й надежда, нападателят с факлата настигна Остроухия, отвори вратата и се спусна към файтона, който ги чакаше на улицата.
За миг си помислих, че ще пуснат Джени. Но не. Тя изпищя, когато я натикаха във файтона, и писъкът й още не бе стихнал, когато трети маскиран мъж — кочияшът — дръпна юздите, размаха камшик и конете препуснаха в нощта, оставяйки ни да избягаме от горящата къща и да спасим мъртвите от огнената стихия.
10 декември 1735 година
I
Макар че днес погребваме татко, първата мисъл, която изплува тази сутрин в съзнанието ми, не беше за него или за погребението, а за килера със семейните ценности в къщата на Куин Ане Скуеър.
Не бяха се опитали да влязат там. Татко бе наел двамата войници, защото се страхуваше от кражба, но нашите нападатели се бяха качили на втория етаж, без да си направят труда да разбият вратата на килера.
Защото са искали да похитят Джени. Или да убият татко? Дали това е била целта им?
Такива мисли ме налегнаха, когато се събудих в ледената стая — нищо необичайно впрочем, студът е по-скоро ежедневие. Днес обаче стаята бе особено студена. Студ, от който ти изтръпват зъбите, студ, който се просмуква в костите. Погледнах към камината, питайки се защо огънят не топли, но видях, че не е запалена, а решетката е посивяла от сажди.
Станах и отидох до прозореца, през който не се виждаше нищо заради плътния слой лед. Настръхнал от главата до петите, аз се облякох, излязох от стаята и се стъписах от мъртвилото, което цареше в къщата. Слязох долу, намерих стаята на Бети и почуках тихо. После по-силно. Тя не отговори и аз се подвоумих как да постъпя. Разтревожен, коленичих и надникнах през ключалката, молейки се да не видя нещо, което не бива да виждам.
Тя спеше в едното от двете легла в стаята. Другото беше празно, със спретнато изопнати завивки, но под него имаше мъжки обувки с посребрени токове. Насочих очи отново към Бети, погледах как завивката й се повдига и спуска и реших да я оставя да поспи.
Тръгнах към кухнята, където госпожа Сиърли се стресна, щом влязох, изгледа ме леко неодобрително и се съсредоточи отново върху дъската за рязане. Не че с госпожа Сиърли сме скарани, тя просто е подозрителна към всички, още повече след нападението.