— Тя не е от най-снизходителните жени на света — беше ми казала Бети един следобед.
Това е другото, което се промени след нападението — Бети е по-откровена с мен и от време на време издава истинските си чувства. Едва сега разбрах например, че с госпожа Сиърли не са в блестящи отношения и че Бети няма доверие на господин Бърч.
— Не знам защо взема решения от името на семейството — промърмори мрачно тя вчера. — Не ви е роднина. Няма и да стане.
Неодобрението на Бети някак си ми вдъхваше кураж, когато се изправях срещу госпожа Сиърли, и докато преди бих се замислил сериозно дали да вляза неканен в кухнята и да поискам храна, сега не страдах от подобни скрупули.
— Добро утро, госпожо Сиърли — поздравих.
Тя се поклони леко. Кухнята беше студена и самотна. В къщата на Куин Ане Скуеър госпожа Сиърли имаше поне трима помощници, без да броим другите прислужници, които сновяха напред-назад през голямата двукрила врата на кухнята. Това обаче беше преди нападението, когато прислугата ни беше в пълен състав, а няма по-добро средство за прогонване на обслужващия персонал от маскирани мъже, размахали саби. Повечето дори не се върнаха на другия ден.
Сега останаха само госпожа Сиърли, Бети, господин Дигуид, камериерката Емили и госпожица Дейви — камериерката на мама. Те се грижат за семейство Кенуей. Или за това, което е останало от семейството.
Излязох от кухнята с парче кейк, увито в платнена кърпа, което госпожа Сиърли ми подаде намусено, несъмнено недоволна, че се щурам из къщата толкова рано, изгладнял далеч преди времето за закуска. Харесвам госпожа Сиърли и понеже е от малцината, останали с нас след онази ужасна нощ, я харесвам още повече. Сега обаче ме вълнуват по-неотложни грижи. Татковото погребение. И мама, разбира се.
Преди да се усетя, се озовах в преддверието, вперил поглед във входната врата. Отворих я и без да се замисля, излязох на стълбите и навън, в заскрежения свят.
II
— Какво, за бога, си намислил в това студено утро, господин Хайтам?
Пред къщата спря файтон и през прозорчето надникна господин Бърч. Носеше по-дебела шапка от обикновено и вдигнат над носа шал, който му придаваше вид на разбойник.
— Просто се оглеждам, сър — отвърнах от стълбите.
Той смъкна шала и се опита да се усмихне. Когато се усмихваше преди, очите му заискряваха; сега приличаха на изтляващи въглени, опитващи се безуспешно да излъчат топлина, измъчени и изморени като гласа му.
— Мисля, че знам какво търсиш.
— Какво, сър?
— Пътя към дома.
Замислих се и осъзнах, че е прав. Само че през първите десет години от живота ми бях разчитал винаги на родителите и на бавачките да ме направляват. Знаех, че Куин Ане Скуеър е наблизо и дори може да се достигне пеш, но нямах представа къде точно се намира.
— Да отидеш там ли смяташе? — попита господин Бърч.
Свих рамене, но, да, наистина си представях, че съм в предишния си дом. В игралната зала. Представях си как вземам…
— Сабята?
Кимнах.
— Опасно е да ходиш в къщата, но ако искаш, ще отидем. Поне ще я видиш. Влизай при мен, навън дърво и камък се пука от студ.
Съгласих се, особено след като той извади шапка и палто от вътрешността на файтона.
Когато след малко спряхме пред къщата, тя не изглеждаше изобщо както си я представях. Беше много по-зле. Сякаш огромен божествен юмрук се бе стоварил върху нея от небето, смачквайки покрива и пробивайки огромна дупка във фасадата. Не приличаше на къща, а на резен от къща.
През счупените прозорци се виждаше преддверието с разбит дъсчен под и три почернели от сажди стъпала, отвеждащи към горния етаж. Мебелите бяха обгорели, опожарени картини висяха накриво по стените.
— Съжалявам, наистина е опасно да се влиза вътре — каза господин Бърч.
След миг ме поведе обратно към файтона, почука два пъти с бастуна си по покрива и потеглихме.
— Вчера обаче си позволих да взема сабята ти. — Господин Бърч бръкна под седалката и извади кутията. Тя също бе почерняла от сажди, но когато той я остави в скута си и вдигна капака, сабята лежеше вътре, бляскава като в деня, когато татко ми я подари.
— Благодаря, господин Бърч — казах развълнувано, а той затвори кутията и я остави на седалката между нас.