— Красива сабя, Хайтам. Сигурен съм, че ще я цениш.
— Да, сър.
— Питам се кога ли за пръв път ще вкуси кръв?
— Не знам, сър.
Замълчахме. Господин Бърч стисна бастуна си между коленете.
— Когато ви нападнаха, ти уби човек — каза той, извръщайки глава да погледне през прозореца. Подминавахме къщи, които се виждаха едва-едва сред мъглата от дим и заскрежен въздух. Улиците бяха безлюдни. — Как се почувства, Хайтам?
— Защитавах мама — отвърна.
— Нямал си друг избор — кимна той. — Постъпил си правилно. Безспорно. Но липсата на избор не променя факта, че е тежко да убиеш човек. За всекиго. За баща ти. За мен. Но особено за момче на твоята крехка възраст.
— Не се разкайвам за стореното. Просто действах.
— Обмислял ли си го след това?
— Не, сър. Мисля само за татко и за мама.
— А за Джени?
— О, да, сър.
Отново замълчахме и когато той проговори след малко, гласът му прозвуча безизразно и сериозно.
— Трябва да я намерим, Хайтам.
Не отговорих.
— Смятам да замина за Европа. За мястото, където мислим, че са я отвели.
— Откъде знаете, че е в Европа, сър?
— Хайтам, аз съм член на влиятелна организация. Нещо като клуб, общество. Сред многото му предимства е и фактът, че има очи и уши навсякъде.
— Как се нарича, сър? — попитах.
— Орден на тамплиерите, Хайтам. Аз съм рицар тамплиер.
— Рицар? — изгледах го втренчено.
Той се засмя.
— Сигурно не точно такъв рицар, какъвто си представяш — средновековна реликва, но идеалите ни са същите. Както преди векове предците ни са се борили за мир в Светите земи, ние сме невидимата сила, която отстоява мира и порядъка в наши дни. — Той махна с ръка към прозореца, където улиците вече се оживяваха. — Всичко това, Хайтам, се нуждае от ред и дисциплина, а редът и дисциплината изискват пример за подражание. Рицарите тамплиери са този пример.
Заинтригувах се.
— Къде се срещате? Какво правите? Имате ли ризници?
— По-късно, Хайтам, по-късно ще ти разкажа повече.
— Татко беше ли член на ордена? Беше ли рицар? — Сърцето ми биеше трескаво. — За това ли ме подготвяше? Да стана и аз рицар?
— Не, Хайтам, не те подготвяше за това. Доколкото знам, просто те обучаваше в изкуството на фехтовката, за да… е, фактът, че майка ти е жива, доказва колко полезни са били уроците. Не, отношенията ми с баща ти не бяха свързани с Ордена. Горд съм да отбележа, че той ме нае заради уменията ми в сферата на недвижимото имущество, а не заради тайните ми връзки. Знаеше обаче, че съм рицар. Все пак тамплиерите имат могъщи и богати покровители, които понякога помагат в бизнеса. Баща ти не членуваше в Ордена, но бе достатъчно прозорлив да използва връзките — приятелска дума, полезна информация… — Той пое дълбоко дъх. — Каквато получихме за нападението на Куин Ане Скуеър. Съобщих му, разбира се. Попитах го защо са го набелязали, но той ми се присмя. Предположението ми било безпочвено. Спречкахме се, Хайтам. Разменихме си по някоя остра дума, но сега ми се иска да бях по-настоятелен.
— Този спор ли чух? — попитах.
Той ме изгледа косо.
— Значи си ни чул? Не си подслушвал, нали?
Тонът му ме изпълни с признателност, че наистина не съм.
— Не, господин Бърч. Чух разговор на висок глас, сър, това е всичко.
Той ме погледна изпитателно. Доволен, че казвам истината, се взря отново напред.
— Баща ти беше колкото загадъчен, толкова и упорит.
— Но той не е пренебрегнал предупреждението, сър. Нали нае войниците?
Господин Бърч въздъхна.
— Баща ти не прие сериозно заплахата. Нямаше да предприеме нищо. Когато отказа да ме послуша, си позволих да уведомя майка ти. По нейно настояване нае войниците. Де да бях избрал хора от нашите редици! Нямаше да ги отстранят толкова лесно. Сега обаче мога само да намеря дъщеря му и да накажа виновниците за нападението. Затова трябва да разбера защо. Какво са целили нападателите? Кажи ми какво знаеш за живота му, преди да се установи в Лондон, Хайтам.
— Нищо, сър — отвърнах.
Той се засмя глухо.
— Е, ставаме двама. Повече от двама всъщност. Майка ти също не знае нищо.
— А Джени, сър?
— А! Загадъчната Джени! Беше красива и пленителна, но тайнствена и непонятна.