— „Беше“, сър?
С цялото си сърце се надявам да не е в минало време, Хайтам. Надявам се Джени да е невредима в ръцете на похитителите си, защото им е полезна само докато е жива.
— Мислите, че ще поискат откуп?
— Баща ти беше много богат. Нищо чудно да са нападнали семейството ти заради богатството му, а смъртта на баща ти да е непредвидена. Възможно е. Проверяваме това предположение. От друга страна, навярно са искали да убият баща ти. Проучваме и тази възможност — тоест аз я проучвам, защото го познавах добре и по-лесно бих разкрил враговете му. Врагове, способни да организират такова нападение, имам предвид, а не недоволни наематели. Не открих нито един, което ме навежда на мисълта, че целта е била уреждане на стари сметки. От времето преди да пристигне в Лондон. Джени е единствената, която го е познавала тогава. Възможно е да знае нещо, но е в ръцете на похитителите. Трябва да я намерим, Хайтам.
Това „ние“ ми прозвуча странно.
— Както казах, смятаме, че е някъде в Европа, и затова ще я търсим там. Имам предвид ние двамата, Хайтам.
Сепнах се. Не вярвах на ушите си.
— Сър?
— Точно така. Ти ще дойдеш с мен.
— Мама има нужда от мен, сър. Не мога да я оставя тук сама.
Господин Бърч ме погледна отново; очите му не изразяваха нито благост, нито заплаха.
— Хайтам — каза той, — опасявам се, че решението не зависи от теб.
— Мама трябва да реши — настоях.
— Именно.
— Какво искате да кажете, сър?
Той въздъхна.
— Разговарял ли си с нея след нощта на нападението?
— Тя не излиза от стаята си. Само госпожица Дейви и Емили я виждат. Госпожица Дейви казва, че ще ме извика, когато се възстанови.
— Когато я видиш, ще разбереш, че се е променила.
— Сър?
— В онази нощ Теса видя как съпругът й умира, а малкото й момче убива човек. Тези събития са я покрусили дълбоко, Хайтам. Тя сигурно вече не е жената, която познаваш.
— Значи съм й още по-необходим.
— Навярно й е необходимо спокойствие, Хайтам. И възможно най-малко спомени за онази ужасна нощ.
— Разбирам, сър.
— Съжалявам, че те изненадвам неприятно, Хайтам. — Той се намръщи. — Възможно е да греша, разбира се, но след смъртта на баща ти обсъждах деловите въпроси с майка ти и я наблюдавах. Мисля, че съм прав.
III
Мама ме извика малко преди погребението.
Когато Бети — поруменяла и сипеща порой от извинения, задето се е успала — ми съобщи, помислих, че мама се е разколебала и няма да ме изпрати в Европа с господин Бърч. Грешах. Втурнах се към стаята й, почуках и едва познах гласа й — някога мек, но властен, а сега немощен и писклив. Седеше до прозореца, а госпожица Дейви спускаше припряно завесите. Денят не беше слънчев, но мама въпреки това размахваше длан пред лицето си, сякаш да пропъди нахална птичка, а не няколко сиви лъча зимна светлина. Най-после госпожица Дейви изпълни задоволително мисията си и ми посочи стола с предпазлива усмивка.
Мама се обърна към мен много бавно и ме погледна с пресилена усмивка. Нападението я беше сломило, бе изсмукало до дъно живеца й и тя бе изгубила светлината, която винаги излъчваше — независимо дали се смееше, дали се гневеше, или както казваше татко, ни поднасяше сърцето си. Сега усмивката й се стопи бързо и тя сбърчи чело, сякаш няма сили да се преструва.
— Нали знаеш, че няма да присъствам на погребението, Хайтам? — попита без предисловия.
— Да, мамо.
— Съжалявам. Съжалявам, Хайтам, наистина, но съм изтощена.
Обикновено не ме наричаше Хайтам. Наричаше ме „скъпи мой“.
— Да, мамо — отвърнах, но знаех, че има сили.
„Майка ти е по-смела от всички мъже, които познавам, Хайтам“, казваше татко.
Запознали се скоро след като той се преместил в Лондон, и тя го преследвала „като лъвица, надушила плячка“, както се шегуваше татко. Била „гледка, която смразява кръвта, но те изпълва със страхопочитание“. Винаги си спечелваше намръщване с тази шега, която несъмнено съдържаше частица истина.
Мама не обичаше да говори за семейството си. „Състоятелно“, само така го описваше. А веднъж Джени намекна, че родителите на мама я лишили от наследство заради връзката й с татко. Защо, така и не научих, разбира се. В редките случаи, когато разпитвах мама за живота на татко преди Лондон, тя се усмихваше загадъчно. Щял да ми разкаже, когато реши. Седнал в стаята й, осъзнах, че скръбта ми отчасти се дължи на болката, че никога няма да чуя какво е искал да ми каже на рождения ми ден. Държа да уточня обаче, че това е нищожна частица от скръбта, незначителна в сравнение с мъката, че съм изгубил татко, и болката да виждам мама в такова състояние. Толкова… посърнала. Толкова… забравила смелостта, за която татко говореше.