Отвори уста да извика за помощ, но аз усуках копринения шал с монетата като гарота и скочих напред с кръстосани ръце, увивайки го около врата му.
Той размаха ножа, но бе твърде бавен и сварен неподготвен. Острието му започна да сече диво копринената тапицерия по стената, докато аз притисках монетата към гръкляна му, сподавяйки опитите му да извика. Разоръжих го, стиснал гаротата с една ръка, захвърлих ножа върху възглавница на пода и пристегнах гаротата с две ръце.
— Казвам се Хайтам Кенуей — изрекох равнодушно, надвесен над него, за да срещна погледа на ококорените му, изпъкнали очи. — Ти предаде Ордена на тамплиерите. Затова си осъден на смърт.
Ръката му се вдигна в безплоден опит да издраска очите ми, но аз обърнах глава и се втренчих в пърхащата коприна, докато животът го напускаше.
Отнесох тялото му върху леглото и взех дневника му от писалището, както ми бяха наредили. Беше отворен и очите ми пробягаха по думите: „Para ver de manera diferente, primero debemos pensar diferente“.
Прочетох ги отново, превеждайки ги внимателно, сякаш уча нов език: „За да виждаш различно, първо трябва да мислиш различно“.
Погледах ги замислено няколко секунди, после затворих книгата и я прибрах в чантата си, съсредоточавайки се върху настоящето. Щяха да открият мъртвия Ведомир едва на сутринта. Аз отдавна щях да съм поел към Прага, където се зарекох да попитам нещо Реджиналд.
18 юни 1747 година
I
— Искам да ти съобщя нещо за майка ти, Хайтам.
Той стоеше пред мен в сутерена на щабквартирата на улица „Целетна“. Не беше си направил труда да се облече като местните. Изглеждаше като типичен англичанин със спретнатите бели чорапи, черните бричове и разбира се, бялата перука, чиято пудра се бе посипала по раменете на редингота му. Осветяваха го пламъците на високите железни светилници от двете му страни, окачени върху тъмни, почти черни стени, озарени от бледите ореоли на факлите. Обикновено стоеше отпуснат, с ръце зад гърба или облегнат на бастуна, но днес излъчваше тържественост.
— Мама?
— Да, Хайтам.
Болна е, бе първата ми мисъл. Веднага ме заля толкова горещо чувство за вина, че се олюлях. Не бях й писал от седмици; дори не се бях сещал за нея.
— Мъртва е, Хайтам — каза Реджиналд, свеждайки очи. — Преди седмица паднала. Наранила си много лошо гърба. Опасявам се, че страданието я е сломило.
Погледнах го. Угризенията ми стихнаха тъй бързо, както се бяха надигнали, а мястото им зае празнота, пустота вместо чувства.
— Съжалявам, Хайтам. — По обветреното му лице се изписа съчувствие, очите му сияеха меко. — Майка ти беше добра жена.
— Благодаря.
— Заминаваме веднага за Англия. Ще присъстваме на погребалната церемония.
— Разбирам.
— Ако се нуждаеш от нещо… аз съм насреща.
— Благодаря.
— Сега Орденът е твоето семейство, Хайтам. Винаги сме на твое разположение.
— Благодаря.
Той прочисти неловко гърло.
— Ако искаш да поговорим… съм готов да те изслушам.
Опитах се да сдържа усмивката, напираща върху устните ми.
— Благодаря, Реджиналд, но не искам да говоря.
— Добре.
Възцари се мълчание.
Той сведе поглед.
— Изпълнена ли е задачата?
— Хуан Ведомир е мъртъв, ако това имаш предвид.
— Донесе ли дневника му?
— Не.
По лицето му се изписа разочарование, после — строгост. Чертите му се изопнаха. Бях виждал и преди това изражение в момент на слабост.
— Какво? — отрони той.
— Убих го, защото предаде каузата ни, нали?
— Да… — отвърна предпазливо Реджиналд.
— Защо ни е тогава дневникът му?
— Съдържа полезни сведения.
— За какво? — попитах.
— Хайтам, имам основания да смятам, че предателството на Ведомир надхвърля предаността му към доктрината. Мисля, че е започнал да служи на асасините. Кажи ми истината, моля те, донесе ли дневника му?
Извадих го от чантата си и му го подадох. Той застана под единия свещник, прелисти го набързо и го затвори.
— Чете ли го? — попита ме.
— Кодиран е.
— Не целият — поправи ме безизразно Бърч.