Кимнах.
— Да, прав си, успях да прочета няколко страници. Размислите му за живота. Интересни са. Всъщност, Реджиналд, възгледите на Хуан Ведомир напомнят татковите. Не е ли любопитно?
— Възможно е.
— Но ме изпрати да го убия?
— Изпратих те да убиеш предател на Ордена. Което е съвсем различно. Знам, разбира се, че баща ти не споделяше множество — дори повечето — доктрини на Ордена, но той не членуваше в него. Фактът обаче, че не бе тамплиер, не помрачаваше уважението ми към него.
Погледнах го. Запитах се дали не греша, че се съмнявам в него.
— Защо тогава те интересува дневникът на Ведомир?
— Не заради житейската му философия — усмихна се Реджиналд. — Както казваш, тя е сходна със светогледа на баща ти. Интересувам се от кодираните страници, които, ако се окажа прав, съдържат сведения за пазителя на ключа.
— Ключ за какво?
— Всичко с времето си.
Изръмжах недоволно.
— Щом дешифрирам дневника, Хайтам — не отстъпи той. — Ако не греша, тогава ще преминем към следващия етап от операцията.
— И какъв е той?
Той отвори уста да отговори, но аз го изпреварих.
— „Всичко с времето си, Хайтам“, нали? Нови тайни, а, Реджиналд?
Той настръхна.
— Тайни? Така ли мислиш? С какво съм заслужил подозрението ти, Хайтам? Като те взех под крилото си, като помогнах да те приемат в Ордена, като ти дадох нов живот? Понякога си доста неблагодарен, наистина.
— Така и не открихме Дигуид, нали? — отвърнах предизвикателно аз. — Никой не поиска откуп за Джени, значи главната цел на нападението е била да убият татко.
— Надявахме се да открием Дигуид, Хайтам. Надявахме се да отмъстим. Надеждите ни не се оправдаха, но това не означава, че не сме положили усилия. Аз имах и друг дълг, Хайтам — да се грижа за теб — и смятам, че го изпълних. Вече си мъж, уважаван рицар тамплиер. Нали не омаловажаваш този факт? Нима забрави, че смятах да се оженя за Джени? Обзет от желание да отмъстиш за баща си, навярно определяш неуспеха ни да открием Дигуид като най-съществения ни провал, но не е, защото не намерихме и Джени, нали? Но, разбира се, участта на сестра ти не те трогва!
— Обвиняваш ме в коравосърдечност? Жестокост?
Той поклати глава.
— Просто те подканвам да осъзнаеш собствените си недостатъци, преди да започнеш да хулиш мен.
Изгледах го съсредоточено.
— Не споделяше с мен никакви подробности за издирването.
— Брадок го търсеше. Държеше ме в течение.
— Но ти не ме уведомяваше.
— Беше малко момче.
— Което порасна.
Той наведе глава.
— Тогава ме извини, че не съм взел под внимание този факт, Хайтам. В бъдеще ще се отнасям с теб като с равен.
— Започни отсега. Разкажи ми за дневника.
Той се засмя, сякаш играем шах и заплашвам царя му.
— Печелиш, Хайтам. Добре… Дневникът е първата стъпка, сочеща местонахождението на един храм — храм от времето на Първата цивилизация, построен навярно от Първите обитатели.
Помислих си: „Това ли било!“. После се разсмях.
Отначало той ме погледна стъписано, вероятно припомнил си първия път, когато ми разказа за така наречените Предци.
— Чии предци? — не се сдържах и отсякох презрително тогава.
— Нашите предци — отвърна рязко той. — Онези, които предшестват човечеството. По-древна цивилизация.
Сега Реджиналд ми се намръщи.
— Още ли ти е смешно, Хайтам?
Поклатих глава.
— Не чак толкова, не. По-скоро… — Потърсих точните думи. — По-скоро ми е трудно да повярвам. Раса, съществувала преди хората. Богове…
— Не богове, Хайтам, а цивилизация, контролирала човечеството. Оставили са ни артефакти, Хайтам, които притежават ненадминато могъщество, за каквито можем само да мечтаем. Смятам, че който открие тези артефакти, ще властва над човешката съдба.
Смехът ми замря, защото видях колко сериозно е лицето му.
— Много грандиозна цел, Реджиналд.
— Наистина. Ако беше скромна, нямаше да ни заинтригува, нали? Нямаше да заинтригува и асасините.
Очите му светеха. Пламъците на светилниците се отразяваха и танцуваха в тях. Познавах това изражение отпреди, но го бях зървал само в редки случаи. Не когато ми преподаваше езици, философия, класическа литература или принципите на сражението. Дори не когато ме запознаваше с доктрините на Ордена.