Не, само когато говореше за Предците.
Понякога Реджиналд се надсмиваше над емоционалните изблици. Смяташе ги за слабост. Когато заговореше за Първата цивилизация обаче, звучеше като фанатик.
II
Ще пренощуваме в щабквартирата в Прага. Седя в аскетичната стая със сиви каменни стени и усещам бремето на хилядите години тамплиерска история.
Мислите ми се насочват към къщата на Куин Ане Скуеър, където мама се бе върнала. Господин Симпкин ни уведомяваше как напредва строителството; Реджиналд следеше работата дори когато скитахме из Европа, издирвайки Дигуид и Джени. (Да, Реджиналд има право. Фактът, че не успяхме да открием Дигуид, не ми дава мира, но почти никога не се замислям за Джени.)
Един ден Симпкин ни извести, че домакинството се е пренесло от Блумсбъри на Куин Ане Скуеър — там, където му е мястото. Тогава аз си спомних стените с дървена ламперия на родния ми дом и открих, че си представям живо и хората в него — особено мама. Но, разбира се, си представях майката, под чиито грижи бях отрасъл, която грееше, ярка като слънцето и дважди по-топла, в чийто скут бях познал съвършеното щастие. Обичта ми към татко бе пламенна, по-силна може би, но към мама беше по-чиста. Боготворях татко, възхищавах му се толкова искрено, че понякога се чувствах като джудже до него. Това усещане предизвикваше и тревога — дали ще успея да последвам примера му, дали ще оправдая надеждите му, как ще израсна в огромната сянка, която хвърляше той.
Мама не ме изпълваше с несигурност, а само с чувство за уют, привързаност и закрила. А и тя беше красавица. Харесваше ми, когато ме сравняваха с татко, защото той беше неповторим, но кажеха ли, че приличам на мама, значи имаха предвид, че съм красив. За Джени, естествено, казваха: „Ще разбие няколко сърца“, или „Мъжете ще се бият за нея“. Говореха за битки и конфликти. Мама описваха другояче. Нейната красота беше нежна, майчинска, грижовна; не предизвикваше страхопочитание, а топлота и възхищение.
Аз, разбира се, не познавам майката на Джени, Каролайн Скот, но съм си изградил представа за нея — че е „като Джени“ и е запленила татко с външния си вид, както Джени заслепяваше ухажорите си.
Мама обаче беше съвсем различна жена. Била невзрачната Теса Стивънсън-Оукли, когато срещнала татко. Така поне казваше тя: „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“. На мен не ми звучеше правдоподобно, но няма значение. Татко се преместил в Лондон, пристигнал сам, без прислуга, но с достатъчно голяма кесия да си я осигури. Когато наел къща от богатия й собственик, дъщеря му предложила на татко да му помогне да си намери свой дом, както и да му намери прислуга. Дъщерята, разбира се, била „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“.
Мама е намеквала веднъж-дваж, че семейството й не останало доволно от връзката им; ние наистина не виждахме никога роднините й тя посвети цялата си енергия на нас и до онази ужасна нощ човекът, средоточие на вниманието и на безкрайната й безусловна обич, бяха аз.
Последния път обаче, когато я видях, от тази жена нямаше и помен. Спомням си сега тази наша среща и като на живо си представям подозрението в погледа й, подозрение, граничещо с презрение. Убивайки мъжа, който щеше да я убие, аз се бях променил в очите й. Вече не бях момчето, присядащо в скута й.
Бях убиец.
20 юни 1747 година
На път за Лондон препрочетох стар дневник. Защо? Интуиция, предполагам. Някакво подсъзнателно предчувствие… или съмнение.
Каквото и да е, когато препрочетох какво съм написал на 10 декември 1735 година, веднага разбрах какво трябва да направя, когато се върна в Англия.
2–3 юли 1747 година
Днес беше службата, а също и… добре, ще обясня.
След опелото оставих Реджиналд да разговаря с господин Симпкин на стълбите пред параклиса. Господин Симпкин ме помоли да подпиша няколко документа. След смъртта на мама семейното състояние беше мое. С раболепна усмивка той ми каза, че се надява да остана доволен от начина, по който е управлявал семейните дела досега. Аз кимнах, усмихнах се, отговорих уклончиво, обясних, че искам да се усамотя, и се измъкнах, уж да се отдам на размишления.
Тръгнах нехайно по главната улица, отбягвайки колелата на файтоните, които вдигаха фонтани от кал и конски тор. Проправях си път през тълпата — месари в окървавени кожени престилки, уличници и перачки. Но не се разхождах напосоки. В никакъв случай.