Една жена вървеше пред мен и също си проправяше път през гъмжилото, сама и вероятно потънала в мисли. Видях я на службата, разбира се. Седеше до прислужниците — Емили и още две-три, които не познах — в далечния край на параклиса, притиснала кърпичка пред носа си. Тя също ме видя, сигурен съм, но не ми кимна. Чудех се възможно ли е Бети, старата ми бавачка, да не ме е познала.
А сега я следвах от известно разстояние, за да не ме забележи, ако се обърне. Здрачаваше се, когато стигнахме къщата, където работеше сега — голямо имение, извисило се на фона на сумрачното небе, напомнящо къщата на Куин Ане Скуеър. Запитах се дали е бавачка, или заема по-висок пост? Носеше ли униформа на гувернантка под палтото? Улицата се обезлюди и аз се отдръпнах в сенките, когато тя се спусна по няколкото стъпала към сутерена и влезе в къщата.
Прекосих улицата и тръгнах небрежно към къщата, внимавайки да не привличам внимание, ако някой ме зърне през прозорците. Навремето аз се взирах през прозорците на къщата на Куин Ане Скуеър, наблюдавах минувачите и се питах накъде са се запътили. Дали и в тази къща някое малко момче не ме гледаше сега, чудейки се кой съм? Откъде съм дошъл? Къде отивам?
Минах бавно край парапета на оградата и надникнах към имението да видя кои прозорци светят в крилото за прислугата. В същия момент за мой късмет зърнах силуета на Бети да се появява зад стъклото и да дръпва завесата. Вече знаех това, за което бях дошъл.
Върнах се след полунощ, когато всички пердета в къщата бяха спуснати, а улицата бе тъмна — осветяваха я само фенерите на файтоните, подминаващи ме от време на време.
Отново застанах до оградата на имението, озърнах се наляво и надясно и я прескочих. Приземих се безшумно в канавката от другата страна и тръгнах по нея към прозореца на Бети. Спрях и много предпазливо опрях ухо о стъклото. Вслушвах се няколко секунди, докато се уверих, че никой не се движи вътре.
После с безкрайно търпение улових с върха на пръстите си рамката на прозореца и бавно я повдигнах, молейки се да не проскърца. Молитвите ми бяха чути и аз влязох вътре и затворих прозореца.
Тя се размърда леко в леглото — поразбудена от повея откъм отворения прозорец или несъзнателно усетила присъствието ми? Замръзнах като статуя и я зачаках да задиша отново равномерно. Въздухът около мен се успокои, а аз се слях със стаята, сякаш съм част от нея и винаги съм бил част от нея — като дух.
Извадих сабята. По ирония на съдбата това беше сабята, подарена ми от татко. Напоследък рядко се разделям с нея.
Преди години Реджиналд ме попита кога за пръв ще вкуси кръв и тя вече е опитвала многократно този вкус. И ако изляза прав за Бети, ще я вкуси отново.
Седнах върху леглото, приближих острието до гърлото й и запуших устата й.
Тя се събуди. Очите й тутакси се ококориха ужасено. Устните й се раздвижиха и дланта ме загъделичка и завибрира от сподавения й вик.
Тя се замята, а аз я притиснах безмълвно, позволявайки й само да фокусира поглед, за да ме види. Сигурно ме разпозна. И как иначе — нали десет години ме беше гледала, беше се грижила за мен като майка? Как да не познае господин Хайтам Кенуей?
Когато се отказа да се бори, аз прошепнах:
— Здравей, Бети. — Без да отлепям длан от устните й, продължих: — Искам да те питам нещо. Ще трябва да ми отговориш. Ще махна ръка от устата ти, но ако се изкушиш да извикаш…
Притиснах острието на сабята към гърлото й, за да ме разбере. После много бавно отместих длан от устата й.
Очите й бяха твърди като кремък. За миг се върнах в детството, уплашен от яростта и огъня в тях, сякаш видът им отключи спомен как ме корят, на който съм безпомощен да не откликна.
— Заслужаваш пердах, господин Хайтам — просъска тя. — Как смееш да се вмъкваш при дама, която спи? Нищо ли не си научил от мен? На нищо ли не те научи Едит? Майка ти? — Гласът стана по-писклив. — Баща ти?
Детският уплах ме обзе отново и се наложи с всички усилия на волята да събера решимост, да се преборя с желанието да оставя сабята и да кажа „Извинете, гувернантке“, да й обещая да бъда послушно и добро момче.
Мисълта за татко ми помогна.
— Вярно е, че навремето ми беше като майка, Бети — казах й — Вярно е, че постъпвам ужасно и непростимо. Не дойдох тук с леко сърце. Но твоята постъпка също е ужасна и непростима.
Тя присви очи.
— Какво съм направила?
С другата си ръка бръкнах в джоба на редингота и извадих сгънат лист хартия. Протегнах го да го види в тъмната стая.