— Къде е той?
— Живее в колиба. В гората на петнайсет мили северно оттук.
Не продумах. Реджиналд също мълчеше. Знаехме, че не бива да губим нито миг и без повече приказки — без да заплашваме повече и без да се сбогуваме, без дори да се извиним на Кристоф, че сме го уплашили до смърт — двамата излетяхме през вратата, развързахме конете, възседнахме ги и ги пришпорихме с викове.
Препускахме възможно най-бързо половин час. Изминахме навярно осем мили по стръмни пасбища и конете ни грохнаха. Стигнахме тясна ивица борове, отвъд които се издигаше хълм, опасан с пръстен от дървета. В равнината пред нас се простираха още гори, а по-нататък — хълмиста местност като огромен килим, осеян с дървета, морави и долчинки.
Спряхме и извадихме малкия телескоп. Конете ни пръхтяха, а аз огледах местността пред нас, отначало обхождайки я трескаво от ляво надясно с телескопа. Притиснат от времето, се поддавах на паниката. Насилих се да се успокоя. Поех си дълбоко дъх, отворих и затворих очи няколко пъти и започнах отново. Сега движех телескопа бавно и методично. Разделих местността на квадрати и местех телескопа от единия към другия, систематично и ефикасно, подвластен на хладния разсъдък, а не на чувствата.
Реджиналд наруши тишината от нежен ветрец и птичи песни.
— Щеше ли да го направиш?
— Какво, Реджиналд?
Имаше предвид детето.
— Щеше ли да убиеш момчето?
— Няма смисъл да отправяш заплаха, ако не си способен да я изпълниш. Бакалинът щеше да разбере, че блъфирам. Щеше да го прочете в погледа ми. Щеше да усети.
Реджиналд се намести неспокойно върху седлото.
— Значи „да“. Щеше да го убиеш?
— Точно така, Реджиналд. Щях да го убия.
Възцари се мълчание. Аз огледах нов къс земя, после следващия.
— Откога кредото ни позволява да убиваме невинни? — попита Реджиналд.
Изсумтях.
— Ти си ме учил да убивам, Реджиналд, но това не ти дава право да определяш кого да убивам и с каква цел.
— Учех те да си мъж на честта. Преподавах ти кодекса на честта.
— Помня как преди години и ти се опита да раздадеш правосъдие пред „Уайтс“. Спазваше ли тогава принципите на честта?
Поруменя ли наистина? Със сигурност се помести смутено върху коня.
— Онзи мъж беше крадец — отсече.
— Мъжете, които търся, са убийци, Реджиналд.
— Въпреки това — отвърна раздразнено той — ревностният стремеж навярно замъглява преценката ти.
Отново изсумтях презрително.
— Кой го казва! Съобразено ли е твоето увлечение по Предците с тамплиерската политика?
— Разбира се.
— Нима? Сигурен ли си, че не пренебрегваш другите си задължения в негова полза? Пишеш ли писма, попълваш ли дневника си, четеш ли напоследък, Реджиналд?
— Достатъчно — отвърна възмутено той.
— Имам предвид четива, които не са свързани с Предците — уточних.
— Сега съм тук, нали? — възкликна той с вид на почервенял дебелак, комуто са сервирали развалено месо за вечеря.
В този момент съзрях тънка панделка дим да се вие над гората.
— Реджиналд, виждам пушек сред дърветата, вероятно е от колибата. Да вървим натам.
Преди да довърша, забелязах движение сред елховата горичка пред нас. От нея изскочи ездач и препусна към най-далечния хълм на хоризонта.
— Гледай, Реджинад! Натам! Виждаш ли го?
Нагласих телескопа. Ездачът беше с гръб към нас, разбира се, но ми се стори, че различавам ушите му. Бях сигурен, че е Остроухия.
— Виждам един мъж, Хайтам, но къде, е вторият? — попита Реджиналд.
Дръпнах юздата на коня си и отвърнах:
— В колибата, Реджиналд. Хайде!
III
Пристигнахме след двайсетина минути. Двайсет минути, през които пришпорвах безмилостно кобилата, рискувайки да се блъсне в някое дърво или да се препъне в прекършен от вятъра клон. Реджиналд остана далеч зад мен, а аз галопирах към дима, към колибата, където знаех, че ще открия Дигуид.
Жив? Мъртъв? Не знаех. Бакалинът обаче бе казал, че го търсят двама мъже, а ние видяхме само един. Изгарях от нетърпение да срещна втория. Дали беше препуснал напред? Или все още беше в колибата?