Най-сетне я съзрях — в средата на горска поляна. Ниска дървена постройка с един прозорец и комин, от който се виеха клъбца дим. Отпред бе завързан кон, а предната врата зееше отворена. Широко отворена. Щом връхлетях насред поляната, чух вик отвътре и пришпорих кобилата към вратата, изваждайки сабята си. С оглушителен тропот налетяхме върху дъските пред колибата и аз се надигнах в седлото да погледна вътре.
Дигуид беше вързан за стол, раменете му висяха, главата му бе клюмнала. Лицето му приличаше на кървава маска, но виждах, че устните му мърдат. Беше жив, а над него бе надвесен вторият мъж, стиснал окървавен нож — нож с извито назъбено острие. Канеше се да довърши започнатото. Да пререже гърлото на Дигуид.
Не бях използвал сабята си като копие и от мен да знаете, тя не е подходяща за това, но в този момент главната ми грижа бе да опазя Дигуид жив. Исках да говоря с него, а освен това само на мен се полагаше да го убия. Хвърлих сабята. Нямах време за друго. И макар силата и прицелът да не бяха на ниво, острието улучи ръката на мъжа точно когато падаше. Беше достатъчно — достатъчно да го накара да залитне назад с болезнен рев. В същия миг аз скочих от коня върху дъските пред колибата и се хвърлих напред, измъквайки късата си сабя в движение.
Успях да спася Дигуид. Приземих се точно до него. Ръцете и краката му бяха пристегнати към стола с окървавено въже. Дрехите му бяха разкъсани и почернели от кръв, лицето — подуто и изранено. Устните му продължаваха да мърдат. Очите му се плъзнаха лениво към мен и аз се запитах какво ли си помисли в краткия миг, когато видя кой съм. Дали ме позна? Чувство за вина ли го обзе или искрица надежда?
После очите ми се стрелнаха към прозореца в дъното на стаята, зад който краката на мъжа тъкмо изчезваха. Чух го как тупва на земята от другата страна. Да го последвам през прозореца означаваше да се поставя в уязвимо положение — приклещен в тясната рамка, докато онзи разполага с цялото време на света да забие ножа си в мен. Хукнах към предната врата и излязох на поляната, за да го подгоня. Реджиналд тъкмо пристигаше. Бе забелязал мъжа, виждаше го по-добре от мен и вече се прицелваше с лъка си.
— Не го убивай — изкрещях аз, а той изрева разочаровано, защото стрелата му подмина целта.
— По дяволите, беше ми в кърпа вързан — извика той. — Вече е между дърветата.
Заобиколих колибата и се втурнах по килима от сухи борови иглички към горичката, където бе изчезнал мъжът.
— Искам го жив, Реджиналд — изкрещях. — Дигуид е в колибата. Пази го, докато се върна.
Шмугнах се сред дърветата и листата и клоните зашибаха лицето ми. В гъсталака пред мен различих тъмен силует, проправящ си път пред гората не по-изящно от мен. Всъщност по-тромаво от мен, защото го настигах.
— Там ли беше? — извиках. Когато убиха баща ми?
— Пропуснал съм това удоволствие, момче — подвикна ми той през рамо. — Жалко! Но и аз допринесох с нещичко. Аз бях посредникът.
Разбира се. Говореше със западняшки акцент. Кого бяха описали така? Човекът, изнудвал Дигуид. Мъжът, заплашил Вайълет със зловещ нож.
— Спри! — изкрещях му. — Щом си толкова жаден за кръвта на семейство Кенуей, опитай да пролееш моята.
Бях по-пъргав от него. По-бързо и все по-близо. Чух как свисти дъхът му, когато проговори. Щях да го настигна всеки момент. Той разбра и вместо да се изморява още, реши да се обърне и да се бие. Отметна последен клон и се озова на полянка. Застана с лице към мен, вдигнал закривения нож. Ножът с назъбеното острие, „зловещият“ нож. Брадата му сивееше, а лицето му бе ужасно сипаничаво, белязано от детска болест. Задъхан, изтри устни с опакото на дланта си. Шапката му бе отхвръкнала при гонитбата, разкривайки ниско подстригана посребрена коса. Палтото му — черно, както го бе описал бакалинът — беше разкъсано, а отдолу се виждаше червената му войнишка униформа.
— Ти си британски войник — казах.
— Такава униформа нося — ухили се той, — но служа на друг.
— Нима? На кого? — попитах. — Асасин ли си?
Той поклати глава.
— Аз съм единак, момче. Нещо, за което само можеш да мечтаеш.
— Отдавна не ме наричат „момче“.
— Мислиш, че си се прославил ли, Хайтам Кенуей? Хайтам Убиеца. Тамплиерският сабленосец. Защото си убил неколцина дебели търговци? За мен си момче. Момче си, защото мъжете застават лице в лице с жертвите си, а не се прокрадват зад тях в мрака като змии. — Той замълча и добави: — Като асасини.