Асасин. Татко е бил асасин. Обърнах мъжа по гръб, затворих втренчените му очи и започнах да изпразвам джобовете му. Извадих необичайна колекция от тенекиени кутийки и няколко смачкани листа хартия. Разгънах единия. Оказа се документ за постъпване на военна служба. Бяха за полк, по-точно за гвардейски полк, по една и половина гвинеи за постъпване и по шилинг дневно. Името на платеца също беше записано — подполковник Едуард Брадок.
Брадок се сражаваше в Холандия с французите. Сетих се за Остроухия, когото бях видял по-рано през деня. Разбрах накъде препуска.
IV
Тръгнах през гората и се върнах бързо в колибата. Отвън трите коня пасяха търпеливо под ярките слънчеви лъчи; вътре бе мрачно и по-хладно. Реджиналд стоеше до Дигуид, който бе обронил глава, все още вързан за стола. Разбрах още щом го видях.
— Мъртъв е — казах и погледнах Реджиналд.
— Опитах се да го спася, Хайтам, но клетникът бе отишъл твърде далеч.
— Как така? — попитах рязко.
— Умря от раните си — тросна се Реджиналд. — Погледни го, за бога.
Лицето на Дигуид приличаше на маска от засъхнала кръв. Дрехите му бяха подгизнали. Личеше си, че мъжът с ножа го е измъчвал жестоко.
— Беше жив, когато тръгнах.
— Беше жив и когато пристигнах, мътните го взели — разяри се Реджиналд.
— Каза ли ти нещо?
Реджиналд сведе очи.
— Преди да умре, каза, че съжалява.
Аз замахнах яростно със сабята и я забих в гредата над камината.
— Само това ли? Нищо за нощта на нападението? Причина? Имена?
— По дяволите, Хайтам! По дяволите, да не би да мислиш, че съм го убил? Мислиш ли, че бих толкова път и загърбих задълженията си, само и само да видя Дигуид мъртъв? Исках да го намеря не по-малко от теб. Исках да го намеря жив не по-малко от теб!
Усетих как кръвта в жилите ми кипва.
— Съмнявам се — процедих през зъби.
— Какво се случи с другия? — попита Реджиналд.
— Умря.
— О, разбирам — подхвърли иронично Реджиналд. — И чия е вината?
Не му отговорих.
— Брадок познава убиеца — казах.
— Така ли? — изненада се Реджиналд.
Бях прибрал документите в джоба си. Сега ги извадих, смачкани на топка като зелка.
— Ето — документите му за постъпване на служба. В гвардейския полк под командването на Брадок.
— Хайтам, войниците на Едуард са петнайсет хиляди. И са откъде ли не. Сигурен съм, че всичките имат тъмно минало, за което Едуард не знае нищо.
— Смяташ, че е съвпадение? Бакалинът каза, че са в униформи на британската армия. Предполагам, че ездачът е поел към другарите си. Има преднина от… колко? Един час? Ще го последвам. Брадок е в Холандия, нали? Ездачът препуска към своя генерал.
— Внимавай, Хайтам — каза Реджиналд. В очите и в гласа му пропълзя стоманен хлад. — Едуард ми е приятел.
— Открай време не го харесвам — отвърнах с нотка на детинско безочие.
— О, триста дяволи! — избухна Реджиналд. — Мнение, което си изградил като малък, защото Едуард не ти е показал дължимото уважение. Той обаче положи извънредни усилия да залови убийците на баща ти и да ги накаже. Едуард служи на Ордена, Хайтам, служи му предано и винаги му е служил предано.
Обърнах се към него и от устата ми едва не се изплъзнаха думите: „Но татко е бил асасин?“. Не ги изрекох. Някакво… чувство или инстинкт — трудно ми е да определя — ми нашепна да запазя тази информация за себе си.
Реджиналд забеляза — забеляза как думите засядат зад зъбите ми и навярно дори зърна лъжата в очите ми.
— Убиецът — настоя той. — Каза ли ти нещо? Успя ли да научиш нещо от него, преди да умре?
— Колкото ти си успял да научиш от Дигуид — отвърнах.
В ъгъла на стаята имаше малка печка, а до нея — дъска за рязане. Върху нея лежеше самун хляб. Натъпках го в джоба си.
— Какво правиш? — попита Реджиналд.
— Взимам си припаси за из път.
Имаше и купа с ябълки. Щяха да ми потрябват за коня.
— Престоял хляб. Няколко ябълки? Няма да ти стигнат, Хайтам. Поне се върни в града да се снабдиш с провизии.
— Няма време, Реджиналд. А и преследването ще е кратко. Преднината му е нищожна и не знае, че го гонят. Ако извадя късмет, ще го настигна, преди да огладнея.