II
В църквата обаче нямаше жива душа. Всички я бяха изоставили — и паството, и хората на Бенджамин. Нямаше нищо, нито следа от провизии, само пепел от огньове, отдавна изстинали, и разкаляни участъци, където са били разпънати палатките. Завързах коня си зад църквата и влязох вътре, където студът смразяваше до кости, както и навън. Край стените имаше останки от огньове, а край вратата бяха струпани греди. Огледах ги и разбрах, че са насечени църковни пейки. Страхопочитанието е първата жертва на студа. Непокътнати бяха само двете редици пейки край стените, обърнати към внушителния, но отдавна неизползван олтар. Облаци прах се виеха в дебелите снопове светлина, струящи през мръсните прозорци високо в дебелите каменни стени. По каменния под се валяха прекатурени сандъци и празни чували. Обиколих църквата, преобръщайки от време на време някой сандък е надеждата да открия нещо, което да ми подскаже накъде е поел Бенджамин.
После чух шум — стъпки пред вратата и застинах. Шмугнах се зад олтара точно когато огромните дъбови крила на вратата проскърцаха протяжно и зейнаха зловещо. Влезе мъж, който сякаш вървеше по следите ми — обиколи църквата точно като мен, преобръщайки и оглеждайки сандъците и дори ругаейки под нос също като мен.
Беше Конър.
Надигнах глава иззад олтара. Той носеше асасинска мантия. Лицето му изглеждаше сериозно. Наблюдавах го мълчаливо. Сякаш гледах себе си — моя по-млада версия, като асасин, пътя, по който щях да тръгна, ако не беше предателството на Реджиналд Бърч. Наблюдавах Конър и в душата ми яростно бушуваха противоречиви чувства — съжаление, горчивина, дори завист.
Прокраднах се по-близо. Да видим дали е добър асасин.
Или другояче казано, да видим дали все още ме бива.
III
Биваше ме.
— Татко — каза той, когато го повалих и притиснах острието в гърлото му.
— Конър — отвърнах иронично. — Последните ти думи?
— Чакай.
— Лош избор.
Той отметна глава и очите му заискриха.
— Дошъл си да провериш дали Чърч е откраднал достатъчно за британските ти побратими, а?
— Бенджамин Чърч не ми е побратим — срязах го. — Нито червените униформи и смахнатият им крал. Предполагах, че си наивен. Но чак толкова! Тамплиерите не се бият за Короната. Искаме същото като теб, момче. Свобода. Справедливост. Независимост.
— Но…
— Но какво?
— Джонсън. Питкърн. Хики. Те искаха да заграбят земята на местните. Да плячкосват градове. Да убият Джордж Вашингтон.
Въздъхнах.
— Джонсън искаше да купи земята, за да я опазим непокътната. Питкърн беше привърженик на дипломацията. Но вие провалихте усилията му и подпалихте проклетата война. А Хики? Джордж Вашингтон не е годен за лидер. Изгуби почти всички битки, които води. Колеблив е и несигурен. Погледни Вали Фордж и ще разбереш, че съм прав. Ще сме по-добре без него.
Забелязах, че думите ми му въздействат.
— Виж, нямам нищо против да кръстосваме саби, но устата на Бенджамин Чърч е по-голяма и от егото му. Очевидно искаш да върнеш провизиите, които е откраднал. Аз искам да го накажа. Интересите ни съвпадат.
— Какво предлагаш? — попита предпазливо.
Какво предлагам? Видях как очите му се стрелват към амулета около врата ми. На свой ред моите се насочиха към огърлицата му. Несъмнено Зио му бе разказала за амулета, несъмнено искаше да ми го отнеме. От друга страна, символите, които носехме около вратовете си, напомняха за нея.
— Примирие — отвърнах. — Навярно… вероятно ще ни се отрази добре да прекараме известно време заедно. Ти си ми син все пак и нищо чудно все още да имам шанс да те изтръгна от лапите на невежеството.
Възцари се мълчание.
— Или предпочиташ да те убия? — засмях се.
— Знаеш ли къде е отишъл Чърч? — попита Конър.
— Не. Надявах се да го издебна тук. Него или някого от хората му. Но явно съм закъснял. Заминали са.
— Ще успея да го проследя — каза гордо Конър.
Прибрах сабята и той ми демонстрира какво е научил от Ахилес, сочейки дири по пода на църквата, където бяха влачили сандъците.