— Товарът е тежък — отбеляза. — Сигурно са го пренесли с каруци… Сандъците бяха пълни с лекарства, дрехи и храна. Снегът е заличил повечето следи, но все ще открием някакви. Хайде.
Развързах коня и двамата препуснахме. Конър сочеше неясните дири от колелата, а аз се стараех да прикривам възхищението си за пръв път с удивление откривах колко близки са ученията ни. Той правеше същото, което бих направил аз. На петнайсет мили от църквата Конър се обърна към мен и ме изгледа победоносно, сочейки дирята пред нас. На хоризонта различих счупена каруца. Каруцарят се опитваше да поправи колелото. Когато наближихме, го чухме да мърмори:
— Какъв късмет извадих! Ще замръзна, ако не…
Погледна ни стъписано и се ококори уплашено. Недалеч беше мускетът му; недалеч, но на повече от една ръка разстояние: Конър го попита надменно:
— На Бенджамин Чърч ли служиш?
Веднага предусетих, че мъжът ще побегне. Сякаш да оправдае предвижданията ми, той се изправи и хукна към дърветата, газейки дълбокия сняг тромаво като ранен слон.
— Добър подход — усмихнах се, а Конър ме изгледа сърдито, скочи от седлото и се втурна по петите на каруцаря.
Аз въздъхнах, слязох от коня, проверих острието си и се заслушах в гълчавата от гонитбата. Тръгнах към гората, където Конър бе притиснал беглеца до едно дърво.
— Не биваше да бягаш — каза.
— Кк… какво искаш? — заекна отчаяно мъжът.
— Къде е Бенджамин Чърч?
— Не знам. Яздехме към лагера на север оттук. Там разтоварваме стоката. Може би ще го откриете там…
Погледна ме, сякаш търси подкрепа. Аз извадих пистолета си и го застрелях.
— Достатъчно — отсякох. — Да тръгваме.
— Не биваше да го убиваш — укори ме Конър, бършейки кръвта на мъжа от лицето си.
— Разбрахме къде е лагерът — отвърнах. — Той изпълни предназначението си.
Докато вървяхме към конете, се питах как ли ме вижда Конър. На какво искам да го науча? Искам ли да се разколебае и изтощи като мен? Или се опитвам да му посоча правилния път?
Потънали в мисли, препуснахме към лагера и скоро забелязахме издайническите кълба дим да се вият над дърветата. Слязохме от конете, завързахме ги и продължихме пешком, прокрадвайки се безшумно между дърветата. Залегнахме и през голите клони и дънери огледахме с телескопа ми мъжете в далечината. Някои обикаляха около лагера, а други се бяха скупчили около огньовете да се стоплят. Конър тръгна към лагера, а аз се скрих и зачаках.
Поне смятах, че съм се скрил. Докато не усетих цев на мускет да опира във врата ми.
— Я да видим кой ни е дошъл на гости — каза някой.
Изругах и се изправих. Бяха трима. Изглеждаха много доволни, че са ме заловили. Така и се полагаше, защото не се оставях лесно да ме издебнат. Преди десет години щях да ги чуя и да се преместя тихомълком другаде. Преди двайсет години щях да ги чуя, да се скрия и да ги избия до крак.
Двама ме държаха на мушка, докато третият се приближи, облизвайки нервно устни. Изръмжа доволно, разкопчавайки скритото ми острие, а после взе сабята, пистолета и камата ми. Поуспокои се едва след като ме разоръжи, ухили се и разкри ситни почернели зъби. Аз обаче имах скрито оръжие — Конър. Но къде се беше дянал той?
Почернелите зъби пристъпи напред. Толкова неумело прикриваше намеренията си, че успях да се отдръпна, преди да забие коляно в слабините ми. Не ме заболя, но изпищях театрално и се строполих върху замръзналата земя, където и останах, придавайки си зашеметен вид, за да печеля време.
— Сигурно е шпионин на янките — обяви един от другите мъже. Облегна се на мускета си и се приведе да ме огледа.
— Не е — рече първият и също се надвеси над мен. Аз се мъчех да се изправя на четири крака. — Нещо по-специално е. Нали така… Хайтам? Чърч ми разказа за теб.
— Значи знаеш какво те очаква…
— Не си в положение да ме заплашваш — процеди Почернелите зъби.
— Още не — отвърнах спокойно.
— Нима? — каза Почернелите зъби. — Дали да ти докажем колко грешиш? Прасвали ли са те с дуло на мускет в зъбите?
— Не, но ти очевидно си наясно какво е усещането.
— На подбив ли ме вземаш?
Очите ми се стрелнаха нагоре — към клоните на дървото зад тях, където се бе притаил Конър с извадено скрито острие и притиснал показалец пред устните си. Умееше да се катери майсторски по дърветата, естествено, нали майка му го бе учила. Обучаваше и мен. Никой не можеше да се придвижва по дърветата по-ловко от нея.