— Виж, някак не ми се връзва — отвърна немощно тя. — Сигурна съм, че съществуват институции за задържане, но… все пак си била упоена с флукс и цялата история звучи…
— Елайза, престани. Аз също бях там — намеси се Ник.
— Флуксът не ми е изпил мозъка за цели шест месеца — просъсках. — Видях невинни хора да умират, опитвайки се да се измъкнат от оная адска дупка. И това ще продължава да се случва. Шеол II, Шеол III, Шеол IV. Колкото и да си заравяме главите в пясъка.
Дълго време никой не проговори.
— Ще предам на Джакс, че скоро ще наминете — каза накрая Елайза, докато увиваше врата си с шала. — Надявам се, че няма да излъжа. Вече се носят слухове, че сте напуснали службата при него.
— И какво, ако е така? — промълвих тихо.
— Помисли си, Пейдж. Няма да оцелееш дълго без банда и сама го знаеш.
Вратата се затвори след нея и аз изчаках стъпките й да затихнат, преди да избухна.
— Тя си е изгубила ума. Какво, по дяволите, ще прави, когато Сензорните щитове заработят по улиците?
— Просто се страхува, Пейдж — въздъхна Ник. — Елайза никога не е познавала друго освен синдиката. Като малка е била безпризорна, отрасла в някакво мизерно мазе в Сохо. Сигурно щеше да свърши в бардаците, ако Джаксън не я беше прибрал.
Това ми дойде неочаквано.
— Мислех, че е работела в театъра? — казах след известно колебание.
— Така е. Колкото да си плаща наема, но накрая е харчела всичките си пари по кислородни барове и за екстракт от богородичка. Когато се свързала с Джаксън, той разпознал таланта й. Предоставил й скъпи бои, безопасно място за спане, музи, за каквито не е и мечтала. Помня деня, когато за първи път се появи в бърлогата. Беше толкова замаяна, че избухна в сълзи. Затова единството на Седемте печата е по-важно за нея от всичко на света.
— И двамата сме наясно, че ако утре я приберат, Джакс начаса ще я замени. Той не се интересува от нас, а само от дарбите ни. — Спрях за секунда, потърквайки болезненото място над окото си. — Виж, Ник, знам, че работата е сериозна. Но огънем ли се сега, те ще победят.
Той само ме гледаше мълчаливо.
— Синдикатът представлява заплаха за Рефаимите — продължих. — Той е чудовище, създадено от тях самите, чудовище, излязло изпод контрола им. Но под ръководството на Хектор не е нищо повече от шайка престъпници. Разполагаме със стотици зрящи. Организирани, те ще се превърнат в сила. Може да използваме тази сила срещу Рефаимите, вместо да я пилеем в дрязги помежду си и в игра на таро. Можем да се отървем от тях. Трябва да говоря пред Неестественото събрание.
— Но как? Хектор не го е свиквал от… — Ник направи пауза. — Всъщност никога не го е свиквал.
— Всеки може да свика Събранието.
— Нима?
— Като прекараш толкова време покрай бос на банда, научаваш някои неща. — Взех писалка и хартия от нощното шкафче. — Всеки член на синдиката има право да изпрати призив до Повелителя и той е длъжен да откликне. — Написах няколко реда, добавих името на секцията си и като сгънах листа в плик, го подадох на Ник. — Би ли го отнесъл в „Духовен клуб“, ако обичаш?
— Значи това е призив? — пое го той. — До Събранието?
— Пощенската кутия на Хектор ще е пълна — той никога не я проверява. От клуба ще пратят куриер, за да му го предаде лично.
— Джаксън ще побеснее, ако разбере.
— Вече напуснах, не помниш ли?
— Елайза е права. Трудно ще се справиш сама. Трябва ти банда, иначе синдикатът ще те изолира.
— Длъжна съм да опитам.
Ник пъхна плика в джоба си, но още изглеждаше разколебан.
— Това не е нещо, което ще стане отведнъж. Зрящите няма да повярват на нито дума от историята ти, а Хектор не би си помръднал пръста, за да те подкрепи. Дори и в противен случай, ще се изправиш срещу десетилетия, дори векове на натрупани традиции и корупция. Нали знаеш какво става, щом каруцата с ябълки се обърне?
— Да, ябълките се разпиляват. — Облегнах ръце на перваза. — Но няма за кога да чакаме. Рефаимите се нуждаят от зрящи, за да се хранят, а в града им не останаха много. Рано или късно ще дойдат за нас. Не знам как, нито с какво ще им се опълчим, но не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя Сцион да решава съдбата ми. Просто не мога, Ник.
Мълчание.
— Не — каза накрая той. — Нито пък аз.
3
Ето ти ги пет
На следващия ден беше същото. И на по-следващия. Спях, докато слънцето грееше, а вечер се събуждах. Нямаше никаква вест от Неестественото събрание в отговор на моя призив. Щях да изчакам седмица, преди да изпратя втори. Куриерите на „Духовен клуб“ бяха бързи, но Хектор можеше с дни да не прочете бележката.