Нямаше какво друго да сторя, освен да чакам. Без да знам какво се случва в Архонтството, не разполагах с начин да съставя смислен план. Засега инициативата бе в ръцете на Нашира.
На петия ден огледах нараняванията си. Синините по гърба ми бяха избледнели до жълтеникаво, а повечето малки драскотини вече бяха заздравели. След като изгледах новините, в които продължаваше да няма нищо интересно, седнах на дивана и изгълтах закуската, донесена от хазаина.
Ник бе взел от Севън Дайълс още някои от нещата ми, сред които и кислородната маска, която ме поддържаше жива, ако използвах дарбата си за по-продължителни периоди от време. Не бях поглеждала сънорамата си от дни, но ако имах и най-малкото намерение да се бия, както тялото, така и съзнанието ми трябваше да са в пълна форма. Сега, вече съзрял, духът ми щеше да е моето най-мощно оръжие. Легнах на леглото, наложих маската върху лицето си и бавно се потопих.
Отначало чувството бе болезнено, но когато най-сетне успях да пробия, повехнали макове докоснаха страните ми. Отворих вътрешния си взор. Бях застанала на ръба на слънчевата си зона, стъпила върху постеля от окапали венчелистчета. Небето над мен бе червено и безмилостно горещо, а сух вятър рошеше косите ми.
Големи участъци от полето пустееха изкоренени. Това бе тъканта на съзнанието ми, разкъсана и прорязана от белези, сякаш изорана от някаква пъклена машина.
Коленичих край един клюмнал мак и събрах семената му в длан. При допира на ръката ми всяко от тях покълна в малко стебълце и разцъфна — но това вече не бяха точно макове. Имаха по-дребни, по-наситено алени цветове. И дъх на огън.
Кръвта на Адонис. Единственото нещо, което можеше да причини вреда на Рефаимите. Те се множаха, заливайки сънорамата ми като вълна.
Стотици хиляди червени анемонии.
Не се опитах да бродя. Бурята, помела съзнанието ми, бе чудовищна и й беше нужно време, за да утихне съвсем. Трябваше да изчакам още няколко дни, преди да вляза в етера.
Обмислих опциите си. Имаше висока вероятност Хектор да пренебрегне призива ми и тогава щеше да се наложи да действам сама.
Налице обаче бяха два сериозни проблема — парите и респектът. Или по-точно липсата и на двете.
Ако напуснех Джаксън, трябваше сама да си набавям средства за оцеляване. Във възглавницата си в старата бърлога бях зашила пачка банкноти. Може би Ник и аз щяхме да успеем да съберем собствена банда. Общите ни спестявания — неговите от Сцион и моите от Джаксън — вероятно щяха да ни позволят да наемем малка квартира в някоя от външните кохорти и да започнем да събираме съюзници.
Оставаше обаче вторият проблем. Респектът. Единственото нещо, което не можеше да се купи с пари. Ако имах някаква тежест в синдиката, тя се дължеше на факта, че съм протеже на Джаксън. Без него бях никоя.
Отидох до балконския прозорец и скръстих ръце.
Правилата си бяха правила. Ако двамата с Ник искахме да сформираме банда в друга секция, трябваше да поискаме разрешение от тамошния бос. Повелителят също трябваше да даде своята благословия, което той не правеше почти никога. А ако действахме пряко волята им, просто щяхме да свършим с прерязани гърла, както и всеки, достатъчно глупав или алчен, за да работи за нас.
Завърнех ли се в Севън Дайълс, Джаксън щеше да ме посрещне с разтворени обятия и с още по-широко разтворена кесия. Отказът да работя за него, от друга страна, щеше не само да ме лиши и от последната капка респект, но и да ме направи парий в синдиката, прокажена, от която всички зрящи да странят. И тогава, ако Франк Уийвър обявеше награда за главата ми, те щяха да се прескачат един друг, за да ме продадат на Архонтството.
Джаксън не бе казал изрично, че няма да ми помогне срещу Рефаимите, но аз бях открила у него неща, които не можех да забравя. Явно е трябвало да ме пребие насред Трафалгар Скуеър и да ме души на ливадата в колонията, докато най-сетне проумея, че е опасен човек, който няма да се поколебае да нарани дори своите.
И все пак, изглежда, той представляваше единствената надежда гласът ми да бъде чут от синдиката. Може би най-удачният ход бе да се върна в Севън Дайълс и да държа главата си преклонена, както винаги досега. Защото, ако нещо бе по-опасно от това да имаш Джаксън Хол за бос, то беше да го имаш за свой враг.
Извърнах се с досада от прозореца. Не можех да остана вечно тук. Състоянието ми се бе подобрило достатъчно, за да отида и да се срещна с този човек.