Но не. Още не. Първо трябваше да отида в Камдън. Исках да намеря Айви и да се уверя, че тя е добре.
Раницата с дрехите ми висеше на закачалка на вратата. Отнесох я в банята, където се изправих пред огледалото и се заех да се дегизирам. Навлякох черно вълнено палто, вдигнах яката му и нахлупих шапка с козирка над очите си. Ако наведях брадичка, тъмните ми устни се скриваха от кървавочервеното шалче на врата ми.
Подаръкът от Лорда — сублимираният медальон, способен да отблъсква злонамерени духове — се търкаляше върху тоалетката. Окачих го на шията си и прокарах пръсти по изящните филигранни крилца, изработени от тънки жички. Предмет като този щеше да е безценен по лондонските улици, където някои от най-знаменитите убийци продължаваха да витаят в духовните си форми.
Някога обичах да се гмуркам в лабиринта на този град, да се опивам от покварата му. Излизах навън, без да се замислям, дори когато стражите от НОБ бродеха по улиците. Чувствах се уверена в двойствения си живот, както и толкова други зрящи. Не беше чак толкова трудно да се промъкваш незабелязано покрай клопките на Сцион — просто избягваш камерите, държиш се на безопасно разстояние от Жандармите, не спираш да се движиш. Главата приведена, очите отворени, както винаги ме бе учил Ник. Но вече знаех, че съм съществувала само на повърхността, докато кукловодите не са спирали да дърпат своите конци от сенките.
Обзе ме пристъп на малодушие, но после погледнах към дивана, където толкова сутрини и вечери се бях свивала, парализирана от ужас, че някой всеки миг ще разбие вратата. Знаех, че не изляза ли сега, никога няма да го сторя, затова отворих прозореца, прехвърлих крака отвън и се спуснах върху пожарната стълба.
Бръснещ, студен вятър лъхна лицето ми. Около минута стоях така, затаила дъх.
Свобода. Ето как изглеждаше тя.
После започнах да треперя. Вкопчих се в перваза, копнеейки да се върна обратно. Стаята беше сигурна, безопасна. Не биваше да я напускам.
Но улиците бяха моят живот. Бях се борила със зъби и нокти да се върна при тях, бях проляла кръв. Обърнах се и с лепнещи от пот ръце се улових за стълбата, преодолявайки всяко стъпало така, сякаш беше последното.
Веднага щом подметките ми докоснаха асфалта, се озърнах през рамо, прослушвайки етера. Двама медиуми стояха до близката телефонната кабина и тихо обсъждаха нещо. Единият носеше тъмни очила. Никой от тях не ми обърна внимание.
До Камдън имаше поне четирийсет минути пеша. Нахлупих здраво шапката, натъпквайки с пръсти под нея всеки изплъзнал се кичур руса коса.
Хората ме подминаваха с разговори и смехове. Замислих се за всичките пъти, когато сама бях вървяла из Лондон. Бях ли се спирала, за да загледам лицата на минувачите? Надали. Защо тогава някой трябваше да заглежда мен?
Насочих се към булеварда, където се носеше рев на двигатели и ярко блестяха фарове. Всички таксита бяха заети, а от нелегалните не се виждаше нито едно. Бели таксита, бели велорикши с черни кожени седалки, бели триетажни автобуси с извити черни прозорци. Сградите се извисяваха над мен, небостъргачи, които сякаш докосваха звездите, целите в неонови светлини и рекламни пана с изображения на котви. Всичко ми се струваше твърде голямо, твърде шумно, твърде бързо. Бях навикнала на улици без електричество, лишени от вездесъщия шум. На техния фон този свят изглеждаше побъркан. Моят противен, свещен СциЛо, моят затвор, моят дом.
Скоро пред погледа ми се показа площад „Пикадили“. Трудно бе да го пропусна с неговите гаргантюански екрани, струпани един над друг върху фасадите, показващи своя електронен калейдоскоп от реклама, информация и пропаганда. Централните места се заемаха от комерсиалните продукти на деня — „Брекабокс“ и „Флокси“, докато по-малките бяха посветени на последните мобилни приложения — „Виртуален шпионин“, „Ловец на крънкачи“, „МедиумЩит“ — всичките предназначени да помагат на примерните граждани да се предпазят от неестествените или пък да се позабавляват за тяхна сметка. През широк екран течеше серия от сционски предупреждения относно сигурността: ДАВАЙТЕ СВОЯ ПРИНОС ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД. В СТОЛИЦАТА ВЕЧЕ ЗАСТЪПИХА НА СМЯНА НОЩНИТЕ ЖАНДАРМИ. ИЗВЕСТЯВАЙТЕ ГИЛДИЯТА ЗА БДИТЕЛНОСТ, АКО ЗАПОДОЗРЕТЕ ПРОЯВИ НА НЕЕСТЕСТВЕНОСТ. ОЧАКВАЙТЕ ПО-НАТАТЪШНИ СЪОБЩЕНИЯ. Врявата беше неописуема — откъслечна музика, автомобилни двигатели, сирени, разговори, викове, гласове от екраните, гърлено бръмчене от моторните рикши. Под уличните лампи стояха разводачи със зелени фенери, предлагащи на минувачите закрила срещу дебнещи неестествени. Аз се насочих към стоянката на рикшите.