Една незряща жена мина пред мен, преметнала през лакът кремаво палто. Беше облечена в червена кадифена рокля в стила на Скарлет Бърниш, обгръщаща плътно фигурата й, и говореше по телефон, който притискаше с буза до рамото си.
— … не ставай глупава, това е просто фаза в отношенията! Не, не, тъкмо отивам в един кислороден бар. Може и да успея да хвана обесването.
И тя със смях се качи в една рикша. Останах да чакам след нея, вкопчила пръсти в металния парапет.
Следващата рикша бе моята. Това бяха леки триколки с педали, подпомогнати от електромотор. Зад водача имаше затворена кабина, побираща един или двама пътници.
— „Камдън Маркет“, моля — казах, докато се настанявах, използвайки гимназиалния си английски. Ако ме търсеха, щяха да очакват по-скоро ирландски акцент.
Рикшата чевръсто се впусна през I Кохорта, насочвайки се на север към II-4. Сгуших се в дъното на седалката. Постъпката ми бе рискована, но същевременно ми носеше вълнуващ трепет. Кръвта кипеше във вените ми. Ето, аз се возех през самото сърце на СциЛо, дръзка и невъзмутима, и сякаш никой не ме забелязваше. Четвърт час по-късно вече стоях на тротоара и ровех из джоба си, за да платя.
Камдън Таун, оживеният център на II-4, представляваше цял един малък свят, където зрящи и незрящи се суетяха сред оазис от музика и цветове. На всеки няколко дни по канала пристигаха търговци, носейки стоки и храни от други цитадели. Те продаваха също нума и богородичка, скрити сред плодовете. Тук бе същинско гнездо на незаконна дейност, където един беглец лесно можеше да се укрие. Зрящите нощни Жандарми не закачаха пазара; мнозина от тях разчитаха на неговите стоки, а още повече прекарваха тук времето си, свободно от дежурство. Това бе домът и на единствената нелегална сцена в цитаделата — Бълхарника, една от безбройните рисковани атракции.
Запътих се към шлюза, минавайки покрай студиа за татуировки, кислородни барове и сергии с купчини евтини часовници и вратовръзки. Скоро достигнах Хиподрума — здание, представляващо луксозен магазин за дрехи през деня и дискотека през нощта. Отпред стоеше мъж с коса, вързана на лимоновожълта конска опашка. Още преди да го доближа, разбрах, че е сензор. Зрящите тук често си правеха прически или маникюр в цвят, съответстващ на тяхната аура — знак, напълно неразгадаем за останалите минувачи. Спрях се и го погледнах.
— Зает ли си?
— Зависи — отвърна той. — От квартала ли си?
— Не. Аз съм Бледата бродница, момичето на боса на I-4.
Още преди да съм го изрекла, мъжът извърна глава.
— Зает съм.
Повдигнах учудено вежди. Лицето му старателно изразяваше безразличие, докато повечето зрящи биха се разсипали от любезности при подобно представяне. Сръчках го настоятелно с духа си, при което той изскимтя.
— Какви номера правиш, по дяволите?
— Аз също съм заета, сензоре. — Сграбчих го за яката, държейки духа си достатъчно близо до неговата сънорама, за да го накарам да се чувства притеснен. — И нямам време за игрички.
— Не играя игрички. Ти вече не си момиче на Заклинателя. — Той се изхрачи. — Мълвата е, че сте се изпокарали, Бледа броднице.
— Нима? — опитах се да звуча невъзмутимо. — В такъв случай мълвата греши. Белият заклинател и аз сме в отлични отношения. А сега ще ми помогнеш ли, или наистина държиш да си намериш белята?
Очите му се присвиха преценяващо. Ирисите им бяха закрити от жълти контактни лещи.
— Хайде, изплюй камъчето — каза накрая.
— Търся бутика на Агата.
Той се дръпна, освобождавайки яката си от хватката ми.
— Намира се в „Стейбълс Маркет“, след шлюза. Попитай я за кървав диамант и тя ще ти обърне внимание. Нещо друго? — Той скръсти обилно татуираните си ръце. Основният мотив бяха скелети, обвили мускулите му в мрежа от изрисувани кости.
— За момента не — отстъпих назад. — Благодаря за помощта.
Мъжът изсумтя и аз едва устоях на изкушението да го възнаградя с още един тласък на сбогуване.
Постъпката ми беше рискована. Ако бях попаднала на член на Парцалените кукли, нямаше да ми се размине току-така. Те бяха доминиращата банда тук, една от малкото, изобретили свои отличителни „униформи“: раирани спортни сака и гривни, изработени от кости на плъхове, както и боядисани коси. Името на техния неуловим бос, Вехтошаря, бе легенда из II-4, но малцина бяха онези, успели да го видят на живо.