Джаксън явно вече бе пуснал мълвата, че не работя за него. Опитваше се да разклати положението ми в синдиката, като по този начин ме принуди да се върна. Трябваше да се досетя, че няма да чака дълго.
Долових мириса на канала още преди да стигна до него. По тинестата, зеленикава повърхност на водата плаваха лодки с бордове, покрити от водорасли и олющена боя, и от всяка от тях по някой продавач приканваше минувачите: „Насам, насам! Връзки за обувки, по две лири дузината!“, „Пайове, моля, топли, още парят!“, „Ябълки, жълти и червени!“, „Печени кестени, пълна кесия само за лира!“.
Последният вик привлече вниманието ми. Лодката беше боядисана в наситено червено, с лилави и златни орнаменти. Вероятно красива навремето, сега тя бе доста овехтяла, а кърмата й пъстрееше от антисционски графити. Кестените се печаха върху открита скара и коричката на всеки бе цепната на кръст, разкривайки вкусната вътрешност.
Когато приближих, продавачката ми се усмихна с кривите си зъби. Очите й, надзъртащи изпод старото бомбе, се присвиваха от дима.
— Кесия кестени за теб, малка госпожице?
— Да, моля. Между другото търся бутика на Агата. Казаха ми, че се намирал някъде наблизо.
— Точно зад онзи ъгъл. До входа има сергия за салуп, ще я видиш отдалеч. — Тя напълни хартиения плик с кестени и ми го подаде. — Ето, заповядай.
Платих и тръгнах през пазара, попивайки забравената атмосфера на хора, тръгнали по своите дела. Тази енергична суматоха липсваше в Шеол I, където всеки глас бе шепот, а всяко движение — тихо и предпазливо. Нощта, когато плъзваха патрулите на НОБ, бе най-опасното време за зрящите, но тя бе също периодът, през който дарбите ни добиваха най-голяма сила, и затова неудържимо ни привличаше.
Витрината на бутика блестеше от фалшиви скъпоценни камъни. Отвън едно момиче продаваше салуп — дребничка ботаномантка с орхидеи в небесносинята си коса. Минах покрай нея и отворих вратата на магазина.
При влизането ми дрънна звънче, но собственичката — възрастна, кокалеста жена, загърната с дантелен шал, не вдигна глава да ме погледне. За да бъде в тон с аурата си, тя бе стигнала до крайност, използвайки флуоресцентното зелено — къса зелена прическа, зелен маникюр, зелен грим и зелено червило. Говорещ медиум.
— Какво мога да сторя за теб, миличка?
За един незрящ това бе глас на закоравяла пушачка, но аз знаех, че дрезгавината му е причинена от духовете, постоянно тормозещи гърлото й.
— Търся кървав диамант — отвърнах, затваряйки вратата.
Тя ме огледа внимателно. Опитах се да си представя как щях да изглеждам, ако се бях боядисала в червено — цвета на моята аура.
— Ти трябва да си Бледата бродница — изграчи накрая. — Заповядай, очакват те.
Последвах я надолу по разнебитеното стълбище, скрито зад един въртящ се стелаж. Тя имаше упорита, раздираща кашлица, сякаш в трахеята й бе заседнал къс сурово месо. Нямаше да мине много, преди да изгуби гласа си съвсем. Някои говорещи медиуми стигаха дотам да режат езиците си, за да попречат на духовете да ги използват.
— Наричай ме Агата — каза жената. — Това тук е убежището на II-4. Впрочем не е използвано от години. Ако има тревога, зрящите на Камдън просто се пръскат като пилци.
Влязохме в мазе, осветено от гола електрическа крушка. Лавиците по стените бяха натъпкани с евтини романчета и прашни украшения. Останалото пространство се заемаше от два матрака, застлани с шарени одеяла. Айви спеше върху единия от тях като торба от кожа и кости, облечена в мръсна бяла риза.
— Не я буди. — Агата приклекна и я поглади по главата. — Нека си почине, бедното агънце.
Други трима зрящи си поделяха втория матрак, всичките с вид на затворници от Шеол — унили погледи, хлътнали стомаси, помръкнали аури. Те поне имаха що-годе чисти дрехи. В средата седеше Нел.
— Е, все пак се измъкнахме от Тауър — каза тя. — Трябва да ни дадат медал за това.
— Как е кракът ти? — попитах. В Наказателната колония почти не бях разговаряла с нея.
— Само драскотина. Очаквах повече от Гвардията за извънредни ситуации. — Тя все пак примигна от болка, докосвайки раната си. — Познаваш тези двама пакостници, нали?
Единият от тях се оказа полиглотът, на когото веднъж бях помогнала в Шеол I — мургав и тъмноок, навлякъл блуза и дочен гащеризон. Другият оцелял беше Феликс — нервен на вид и твърде слаб за ръста си, с рошава черна коса и луничаво лице. Той бе изиграл ключова роля за доставяне на съобщенията по време на въстанието.