Рискувах да хвърля едно око към старинното огледало в бронзова рамка, опряно на близката стена. Лицето ми изглеждаше ужасно — цялото в ожулвания и синини, с подута устна, но най-лоша от всичко бе страховитата рана на челюстта — подпухнала червена резка, пресечена от черни шевове.
— Разрезът беше много чист — каза Лордът. — Може дори да не остане белег.
Открих, че всъщност изобщо не ме е грижа за това. Стигнеше ли се до война, белезите щяха да са в изобилие.
По-надолу по прохода между масите се забелязваха три спящи фигури, загърнати в одеяла. Нел, Феликс и Джос се бяха сгушили един до друг, точно както спяха хората в Птичарника, за да се предпазят от студа.
— Паметта им е изтрита с бяла богородичка — каза Лордът. — Не помнят нищо от случилото се, докато са били в плен.
— Значи няма шанс да научим как Вехтошарят ги е принудил да променят историята за Рефаимите.
Малко по-встрани, с вперен в тавана поглед, седеше Айви, обгърнала колене с тънките си голи ръце.
— Как е тя? — кимнах към нея.
— Доктор Нигорд извади куршума. Каза, че истинската рана била в душата й.
— Чувство на вина — въздъхнах, примигвайки от болката в ребрата. — Знам през какъв ад е преминала, но пак не съм сигурна, че ще мога да й простя стореното.
— Не бива да съдиш твърде строго някой, който е действал от страх.
Това бе вярно, но нямаше да върне всички онези зрящи, които Айви бе пратила в наказателната колония. Отпих още глътка от манерката.
— Къде са Рантените?
— Оттеглиха се в тайна квартира близо до Олд Никъл. Утре ще тръгнат да разпространяват вестта за твоята победа. — Той замълча за секунда. — Някои зрящи смятат, че си… чудодеец. Не виждат друго обяснение за това, че отблъсна полтъргайста.
Джаксън също понякога ме бе наричал така на шега. Тази дума се използваше от вярващите в тъй наречения цайтгайст — духа, който според тях бе създал етера. Те никога не я ползваха лекомислено и наричаха с нея единствено човек, докоснат от самия първоизточник и добил безпрецедентна власт над тайните на етера.
— Те не знаят за това — разкопчах яката на ризата си. Медальонът бе хладен, но под него още личаха тънките, подобни на вени следи. — Чудото се дължи на него.
— И освен това ти стои чудесно.
— Не искам да ме имат за някакво свръхестествено същество, след като единствената ми заслуга е, че съм носела тази висулка.
— Винаги можеш да им обясниш по-късно. Нека говорят каквото си искат. Главната ти задача сега е да оздравееш.
Продължихме да седим мълчаливо, с горящата лампа помежду ни. Колко неща се бяха случили в разстояние само на няколко седмици.
— Искам да те попитам нещо — каза Лордът. — Ако разрешиш.
— Стига да не ми причини главоболие — отпих още глътка вода.
— Чудех се… когато Джаксън те е наел, явно е бил готов да плати всяка сума, която пожелаеш, за да си осигури услугите ти. И все пак ти не си особено богата, иначе нямаше да си принудена да търсиш подкрепа от Рантените. Къде са се дянали парите ти?
Донякъде очаквах този въпрос.
— Никога не съм ги имала — отвърнах. — Джаксън не притежава дори банкова сметка. Всичките му приходи идват от нашия труд и се събират в малка кутия на бюрото му. С част от тях ни плаща, а къде отива останалото — нямам представа.
— Значи те е подвел. — Лордът ме гледаше изпитателно. — Защо тогава продължи да работиш за него?
От гърдите ми се изтръгна хриплив смях.
— Защото бях достатъчно наивна да му вярвам.
— Това не е наивност, Пейдж. Ти просто си изпълнявала дълга си към Джаксън. Разбирала си, че той е необходим за вашето оцеляване. — Облечената му в ръкавица ръка повдигна брадичката ми. — Няма вечно да се нуждаеш от парите на Теребел. В крайна сметка лоялността на зрящите ще надделее над алчността. Стига да им дадеш надежда.
— Нима надеждата не е също вид наивност?
— Надеждата е жизненият сок на революцията. Без нея не сме нищо повече от пепел, чакаща вятърът да я отвее.
Искаше ми се да го вярвам. Трябваше да го вярвам — че надеждата сама по себе си ще е достатъчна, за да ни преведе през изпитанията. Но тя не можеше да контролира синдиката. Не можеше да свали Уестминстърското Архонтство, набирало мощ в продължение на двеста години. Не можеше да унищожи съществата вътре, наблюдавали нашия свят много по-отдавна.