Лордът намали пламъка на газената лампа.
— Време е Черната пеперуда да си почине — каза. — Чака я дълго царуване занапред.
— Първо трябва да поговоря с нея — посочих към Айви, която продължаваше да седи неподвижно като истукана.
— Ще потърся медицинската чанта на Ник. Вътре трябва да има сциморфин.
Той понечи да стане, но аз докоснах ръката му и го задържах. Безмълвно се наведох към него, тъй че челата ни се докоснаха. Вътрешността на сънорамата ми се освети от нежно, синьо сияние. Останахме така дълго време — две същества от два различни свята. Искаше ми се допирът никога да не свършва.
— Виж — промълвих накрая, — не знам дали…
Очите му се озариха и той се отдръпна.
— Не си длъжна да решаваш тази вечер. Хайде, върви при нея.
Усетих, че ме е разбрал, и изведнъж се почувствах по-леко. Вече бях друга личност — не както преди турнира, когато се намирах в състояние на метаморфоза, без да знам каква ще бъда утре. Но сега бях сигурна, че каквото и да реша, Лордът винаги ще ме подкрепи. Внезапен импулс ме накара да го целуна по бузата. Той ме взе в прегръдките си и ме притисна силно.
— Върви — повтори по-тихо.
Оставих го да търси чантата на Ник и отидох до подиума. Изпитвах всевъзможни болки, но приглушени от лекарствата, с които ме бяха натъпкали. Айви не помръдна, когато седнах до нея.
— Беше смело от твоя страна да кажеш истината.
Напуканите й ръце се впиха в ръба на сцената. Кожата под дясното й рамо, там, където бе изгорена татуировката, представляваше лъскаво, подпухнало петно от розова и червеникава плът.
— Смело? — повтори така, сякаш думата й беше непозната. — Та аз съм просто една жълта туника.
Смисълът бе ясен за всеки, преживял кошмара на наказателната колония.
— Знаеш ли, често молех Тубан да ме убие. — Тя поклати глава. — Когато научих за твоя план за бягство, дори не исках да се качвам на влака. Смятах, че нямам право след онова, което съм извършила. А и бях сигурна, че Челси ме е предала.
— Тоест че е казала на Парцалените кукли за вашия разговор?
— Да, докато не я открих. След като научих от теб, че ме е търсила, се промъкнах в Джейкъбс Айлънд. Разбрах, че когато е докладвала на Хектор за сивия пазар, изобщо не е споменала името ми. А после той се е споразумял с Парцалените кукли. — В гласа й имаше единствено мъка. — Тя винаги се мъчеше да вижда най-доброто у Хектор. Вярваше му. И това накрая я уби. Желанието за по-добър живот от онзи, който имахме като деца от гетото. Оставих я и се върнах при Агата, мислейки, че ще е в безопасност…
Сълзите я задавиха.
— Но ти се качи на влака, Айви. Значи също си се надявала на този живот.
— Качих се, защото се боях да умра. — Върху устните й потрепна горчива усмивка. — Не е ли странно? Въпреки че сме зрящи и знаем, че не всичко свършва със смъртта, пак ни е страх от нея.
— Никой не знае какво ни чака в последната светлина, Айви. Дори сънебродниците. Когато Неестественото събрание отново си стъпи на краката, ти ще получиш справедлив процес. И мога да ти обещая едно — Вехтошарят ще отговаря за делата си.
Лицето й се сгърчи.
— Това е всичко, което искам. Справедливост. — Погледът й най-сетне срещна моя. — Искам да видя лицето му, Пейдж. Преди края.
— Аз самата съм любопитна да го видя. — Всеки мускул в тялото ми простена, докато се изправях от ръба на подиума. — Челси умря в ръцете ми. И знаеш ли какво ми каза да ти предам? — Мълчание. — Че ти си била всичко за нея и че трябва да се справиш.
Обърнах се и тръгнах обратно към палтото, проснато край газената лампа. Зад гърба ми Айви продължаваше да не помръдва и да не продумва. Полегнах настрана и сложих ръка върху короната — символа на синдиката, оръжието, което щях да използвам, за да сразя Сцион.
Лордът постави спринцовката в ръката ми. Аз забих иглата в бедрото си и натиснах буталото.
Унесена от сциморфина и успокояващото присъствие на Лорда, изпаднах в неспокойна дрямка, но тя не трая дълго. Още щом първите лъчи на слънцето проникнаха в залата, една хладна ръка ме разтърси и ме събуди.
— Съжалявам, sontos. — Беше Ник и изглеждаше напълно разбит. — Трябва да видиш това. Веднага.