28
Общият приятел
Сционският лаптоп на Даница лежеше на пода пред мен — с кристално ясен дисплей и изящна сребриста клавиатура. Повдигнах се на лакът с натежала глава. Сциморфинът още се плъзгаше лениво из вените ми.
— Какво има?
Никой не отговори. Потърках чело в опит да се концентрирам. Ник, Елайза и Даница бяха около мен, сред купчина куфари и чанти. Явно идваха направо от Севън Дайълс. Лордът също се бе привел над екрана, а очите му тлееха смътно в сумрака.
— Започна преди около половин час — каза Елайза. — Оттогава го въртят непрестанно из цялата цитадела.
Предаването беше без звук, само със символа на „Сционско око“, въртящ се в горния ляв ъгъл. Отдолу течеше дребен текст, оповестяващ местонахождението на камерата — I Кохорта, Секция 5, край каменната арка на Личгейт, където традиционно се екзекутираха неестествените. Смъртниците стояха наредени върху дълъг ешафод, стъпили с боси крака върху червено боядисаните дъски на падащите люкове. Лицата им бяха оставени непокрити.
Гърлото ми се сви на топка. Познавах жената в средата — това бе Лоте, една от оцелелите при последния Сезон на костите. Беше облечена в черната роба на осъден престъпник, с прибрана на тила коса. Голите ръце и лицето й бяха осеяни със синини. Докоснах с пръст екрана, за да увелича изображението. От дясната й страна бе Чарлз — същият онзи Чарлз, който бе отвел зрящите до влака, а от лявата — Ела. И двамата също носеха белези от скорошни побои.
— Пейдж — промълви Лордът, но аз не можех да откъсна поглед от екрана. Гласът му сякаш идваше от много далеч. — Не бива да се поддаваш на провокации. Това е послание, насочено срещу теб. Искат да те подмамят и заловят.
Сякаш в потвърждение на неговите думи видеото се смени с бял екран и на него, под въртящата се в ъгъла котва, се появи надпис:
ПЕЙДЖ ЕВА МАХОНИ, ПРЕДАЙ СЕ НА УЕСТМИНСТЪРСКОТО АРХОНТСТВО.
РАЗПОЛАГАШ С ЕДИН ЧАС.
След няколко секунди изображението с бесилките се появи отново.
— И казваш, че съобщението тече вече от половин час? — обърнах се към Елайза.
— Да — кимна тя, след като размени бърз поглед с Ник. — Не можахме да дойдем по-скоро.
Налягането в сънорамата ми изби извън нейните предели, достигайки околния етер. През оглушителната експлозия в черепа си смътно осъзнавах, че Ник вика нещо, а Елайза притиска с пръсти слепоочията си. Положих неистово усилие да овладея духа си. От носа ми рукна кръв, а устата ми се изпълни с вкус на метал.
Някой трябва да им бе съобщил, че съм станала Повелителка, че най-сетне представлявам реална опасност за тях. Значи затова е било затишието, затова Нашира не бе смазала с железен юмрук I-4 още в деня, в който бях избягала от нейната колония с глава върху раменете си. Искала е да си мисля, че има надежда, да вярвам, че мога да събера армия, преди да ме прекърши.
Отидех ли в Уестминстърското Архонтство, никога нямаше да изляза жива оттам. А ако не го сторех, хората от екрана щяха да увиснат на въжето и всеки зрящ в Лондон да знае, че не съм си помръднала пръста, за да ги спася.
— Пейдж — каза Джос. — Не можем да ги оставим да умрат.
— Шшт — прегърна го успокоително Нел. — Никой няма да умира. Пейдж ще ги спаси, както спаси и нас.
— Тоест предлагаш да се предаде? — изгледа я Елайза. — Защото поне аз не виждам друг начин.
— Те няма да й навредят. Тя е сънебродница.
— Именно това — обади се Лордът — ще е причината да й навредят.
— Ти не се меси, Рефаиме — изръмжа Нел. — Става дума за човешки животи и ако смяташ, че те струват по-малко от твоя, можеш да вървиш да си го начу…
— Той е прав — намеси се тихо Ник. — Без Пейдж губим цялото си влияние над синдиката. Губим войната още преди да е започнала.
Нел нададе писък на ярост и безсилие, а Джос, с просълзени очи, се притисна към нея като малко дете.
— Пейдж — докосна рамото ми Елайза с необичайно твърд глас. — Не бива да ходиш. Ти си Повелителка. Аз зарязах Джаксън, защото повярвах, че можеш да се справиш. Не ме карай да съжалявам за постъпката си.
— Длъжна си да сториш нещо за тях, Пейдж. — Страните на Нел бяха пламнали, а тонът й накара Джос да се свие уплашено. — Лоте и аз бяхме приятелки в колонията. Ти не си била харли като нас. Наставникът ти се държеше добре с теб. Не ставай като Рефаимите. Не се отнасяй с нас като с плява.
Всички гледаха към мен, очакваха своята Повелителка да вземе решение. Сведох очи към екрана. Устните на тримата затворници на екрана бяха плътно затворени, явно залепени с кожно лепило.