— Ще отида в Архонтството — казах.
— Пейдж, не! — възкликна Ник, подкрепен като ехо и от Елайза. — Знаеш, че влезеш ли веднъж там, няма излизане.
— Нашира познава твоето човеколюбие. — Гласът на Лорда бе мек. — И разчита то да те отведе в клопката й.
— Ще отида в Архонтството — повторих, — но не лично.
Настъпи кратка тишина. Нел и Джос се спогледаха, но останалите разбраха.
— Прекалено е далеч — измърмори Ник. — Повече от километър и половина. Няма да издържиш подобно напрежение, особено след травмите от турнира…
— Можеш да ме откараш близо до Архонтството. Тялото ми ще остане в колата.
Ник ме изгледа продължително и накрая затвори очи, поемайки си дълбоко дъх.
— Май нямаме друг избор. Даница, Лорде, вие идвате с нас. Елайза, остани тук и се грижи за останалите.
— Но Пейдж е ранена — възрази Джос.
— Нищо й няма — успокои го Нел. — Тя знае какво прави.
Опрях се на ръце и скърцайки със зъби, се надигнах от пода. Болката ме блъсна в главата като с юмрук, разля се като огън покрай ребрата ми, разкъсвайки хлабавата хватка на сциморфина. Даница, без никакъв коментар, взе раницата с оборудването си и я преметна през рамо. Ник ме вдигна с лекота на ръце и се упъти към изхода. В колата Лордът и Даница седнаха от двете ми страни на задната седалка, като тя се зае да подготвя кислородната ми маска. Ник заключи вратите и запали двигателя.
Постановката с екзекуцията бе демонстрация на сила. Сцион искаше да покаже как, стига да пожелае, може да смазва зрящите с цялата мощ на империята. Обърнех ли гръб сега, това никога нямаше да престане.
Овехтялата кола се понесе с боботене към I-1. Навсякъде имаше Жандарми, но Ник избягваше постовете, минавайки на висока скорост през страничните улички. Раните ме боляха при всяко подрусване и имах чувството, че черепът ми ще се разцепи от главоболие.
— Ще паркирам под Хънгърфорд Бридж62, край плаващите ресторанти — каза Ник. — Ще трябва да действаш бързо, Пейдж.
Поне щях да опитам. Заради Лоте и Чарлз, които ми помогнаха в колонията. Заради всички зрящи, намерили смъртта си при нашето бягство. Заради всеки Сезон на костите в историята.
Театърът на войната отваряше от днес. Вече бях Повелителка, с целия ресурс на синдиката зад гърба си, и бях обещала на Нашира това представление. Те бяха отровили организацията ни отвътре, оставяйки я да гние, докато те управляват цитаделата.
Заслужавахме нещо по-добро. Нещо струващо си цената, която бяхме платили. Не само безкрайни мъки и тормоз. Като просяци, въргалящи се в канавката, молещи за милост един свят, глух за техните страдания. Треперещи в сянката на Котвата. Борещи се за оцеляване в сенките — всеки ден, всеки час, всяка минута от своя кратък живот. Ние вече съществувахме в един кръг на ада. И трябваше да преминем през останалите, за да излезем.
Ник удари рязко спирачки под моста и паркира близо до един от окичените с фенери плаващи ресторанти, където незрящи пиеха мекс и се смееха. Зад тях, на екран, който никой не гледаше, затворниците стояха на своя ешафод и чакаха мен.
Даница сложи маската върху лицето ми и я пристегна отзад на тила.
— Разполагаш със запас от кислород за десет минути — каза. — Щом изтекат, ще те раздрусам, но може и да не подейства, ако си твърде далеч. Затова не губи представа за времето.
Наблизо не се мяркаха Жандарми. Погледнах към Лорда, който седеше мълчаливо до мен. Последно щях да видя неговото лице, то щеше да се запечата в съзнанието ми, преди да вляза в гнездото на врага. Той наклони глава — съвсем леко и невидимо за останалите, но достатъчно, за да ми даде сила.
Маската светна и заработи, вливайки кислород в дробовете ми. Поех един последен съзнателен дъх, преди да се отскубна от оковите на тялото си и да се извися в нощта.
В тази чиста, духовна форма зрението ми вече не бе ограничено от възприятието на сетивата. Лондон се простираше пред мен като необятна галактика от малки светлинки, всяка излъчваща своя неповторим цвят. Милиони съзнания, обединени от един общ поток на енергия, свързани чрез паяжина от мисли, емоции, познания и информация. Всеки дух бе пламъче в стъклената сфера на своята сънорама. Това бе биолуминесценция в най-висш вид, надхвърляща физическите свойства на багрите и преминаваща в спектър, невидим за простото око.
Разпознаването на отделните сгради в етера бе трудно, но аз без усилие открих Уестминстърското Архонтство. Цялото място излъчваше усещане за страх и смърт, а вътрешността му гъмжеше от стотици сънорами. Устремих се към една от тях. Когато повдигнах клепачи, вече бях в плътта на друго тяло.