Веднага усетих разликата. По-къси крака, по-широка талия, тъпа болка в десния лакът. Но зад тези нови очи, скрити от визьора на каската, си бях отново аз.
Около мен имаше прави стени, излъскани подове и ярко светещи лампи. Сърцето на непознатата биеше учестено. Бях уплашена и дезориентирана, но въпреки това усещането бе възбуждащо. Сякаш бях захвърлила парцаливи дрипи и навлякла скъпа рокля.
С усилие направих няколко крачки. Струваше ми се, че задвижвам марионетка и когато мярнах отражението си в едно позлатено огледало, се оказа, че действително изглеждам така — тромава, непохватна, напълно лишена от грация. Гледката ме омагьоса. Бях аз и същевременно не бях аз. Насреща ми стоеше жена на трийсетина години, а от носа й се стичаше капка кръв. Моята маскировка, моята броня.
Бях готова.
Уестминстърското Архонтство се издигаше над мен като дворец от черен гранит и ковано желязо, увенчано от червения циферблат на часовника си.
Обладаната от мен жена явно бе нещо като командир на взвод, защото щом се упътих към вътрешността, други Жандарми нарамиха оръжията си и ме последваха — шест, дванайсет, двайсет, същинска вълна от двете ми страни. Не знаех дали бумтенето, което чувах в ушите си, е от пулса на сърцето ми или от тракането на техните токове.
Скоро стъпих върху червения мрамор на Осмоъгълната зала, официалното фоайе на Архонтството. Вити колони се издигаха високо над главата ми, опирайки в звездообразния таван, където позлатата блестеше, озарена от великолепен полилей.
Аз ще унищожа доктрината на тиранството.
Това беше самият център на Сцион, светая светих на властта. Стените около мен бяха опасани с арки, помещаващи статуите на всички лидери на републиката от 1859 година насам. Те гледаха от своите пиедестали с лица, пълни със сянка и решимост. Фронтоните над тях бяха богато изрисувани със сцени от сционската история.
Стоях там дълго, като прашинка между две звезди — една отгоре, една отдолу.
Ще прережа конците, дърпащи марионетките.
Над мен часовникът на кулата удари шест часа.
Изкачих стълбище, водещо към дълъг коридор, където очите на гранитни бюстове следяха зорко всяка моя стъпка. Картините се сливаха в петна от тъмни образи и златни рамки.
— Чакайте тук — казах.
Гвардията ми се закова пред тежките двери и аз сама преминах през тях.
Ще изтръгна Котвата от сърцето на Лондон.
Четири фигури стояха в отсрещния край на просторната зала. Вляво бе Скарлет Бърниш, с коса, червена като килима, и с алена усмивка върху устните. Не като кръв. Твърде ярка, твърде фалшива. Сценична кръв.
Вдясно се извисяваше Гомейса Саргас, в своята дреха с висока яка и преметната през раменете верига от злато и топаз. В погледа му се четеше глад. За момент изпитах налудничавия импулс да го поздравя за възхитително човешкото изражение на злост.
До него стоеше Франк Уийвър, мършав и блед като труп. Двамата сякаш бяха разменили своите същности.
А в средата бе тя. Нашира Саргас, кръвен суверен и главен касапин.
Сребриста и прекрасна. Хищна и ужасна. Застанала между хората, сякаш ги смяташе за приятели, за свои равни, а не за безмозъчни пионки.
— Чакайте тук — каза. — Явяваш се без разрешение, Жандарм — посрещна ме тя. — Дано водиш бегълката, инак ще ти избода очите.
Гласът й пробуди тъмно кътче от паметта ми.
— Здравей, Нашира — казах с глас, който не беше мой. — Доста време измина.
Трябваше да й се признае, че не се изненада, дори не трепна.
— Много умно да дойдеш тук в друго тяло, 40. Но само блуждаещ дух в чужда кожа не ни върши работа.
— Искахме да проявим милосърдие — додаде Скарлет Бърниш. Изглеждаше същата като на екрана, като направена от лъскав винил, но тонът й бе по-хладен. — Ако се беше предала лично, с радост щяхме да освободим осъдените.
Стоях напълно неподвижно, само погледът ми се отмести към огромната сционска Котва над четирите кресла.
— Не ти ли стигат лъжите по телевизията, Скарлет? — попитах.
Тя замълча.
Великият инквизитор Франк Уийвър седеше вдървено, без да взема никакво отношение. В крайна сметка той бе само един манекен.