— Ти си луда — промълви с треперещ глас Айви, извръщайки се рязко към мен. — Да не мислиш, че Хектор ще се вслуша в призива ти? И че изобщо го е грижа?
— Струва си поне да опитаме.
— Имаме за доказателство клеймата си — изтъкна Феликс. — Своите истории. А и всички онези зрящи, които липсват.
— Те може да са още в Тауър — каза Нел. — Или да са мъртви. Дори да разкажем на всички, няма гаранция, че нещо ще се промени. Айви е права, от Хектор не може да се очаква подкрепа. Един мой приятел веднъж се опита да му докладва за убийство, а той нареди на главорезите си да го пребият до безсъзнание, задето го е обезпокоил.
— Щеше да е друго, ако можехме да им покажем жив Рефаим — вметна Джос. — Лордът няма ли да склони да ни помогне, Пейдж?
— Нямам представа — поклатих глава. — Не знам дори дали е жив.
— А и не бива да работим заедно с Рефаимите — смръщи се Айви. — Всички знаем що за стока са.
— Но той помогна на Лис — настоя Джос. — Видях го с очите си. Извади я от духовен шок.
— Сложете си го в рамка тогава — каза Нел, — но аз също отказвам да работя с тях. Да гният в ада дано всичките до един.
— Ами незрящите? — предложи Феликс. — Да привлечем тях на своя страна.
Нел изсумтя.
— Извинявай, ще ми обясниш ли защо кьорчовците ще дават пукната пара какво се случва с нас?
— Ама и ти си една оптимистка!
— Да, ежеседмичните екзекуции наистина ме зареждат с оптимизъм. Както и да е, лондонските кьорчовци ни превъзхождат числено поне десет пъти, ако не и повече. Дори малка част от тях да ни подкрепят, останалите пак ще надделеят, тъй че блестящият ти план отива на кино.
Личеше си, че тримата са стояли доста време затворени в тясна стая.
— Идеята не е чак толкова лоша — казах. — Сцион винаги е учил своите жители да мразят ясновидството. Представете си как ще реагира обикновеният гражданин, ако разбере, че цитаделите всъщност се контролират от зрящи. Рефаимите имат по-силна дарба от нас, а вече два века ни въртят на пръста си. Но първо трябва да се фокусираме върху онези като нас, а не върху незрящите или Рефаимите. — Застанах до малкото прозорче, през което се виждаха преминаващите баржи със стоки. — Как биха реагирали вашите босове, ако ги помолите за помощ?
— Нека видим — присви очи Нел. — Моят първо ще ме пребие, а после, хм… вероятно ще ме изхвърли да прося насинена на улицата, понеже съм толкова изпечена лъжкиня.
— Кой ти е бос?
— Душманинът. Секция III-1.
— А, ясно. — Прозвището на този човек говореше само за себе си. — А останалите?
— Аз не съм бил в синдиката — призна Феликс.
— Нито пък аз — допълни Айви. — Просто клошарка.
— Джос? — обърнах се с въздишка.
— Също клошар, в секция II-З. Моят тартор няма да ни помогне. — Той обгърна коленете си с ръце. — Май ще се наложи да поостанем тук, а, Пейдж?
— Засега — казах. — Агата ще ви кара ли да работите за нея?
— Естествено — отвърна Айви. — Тя бездруго има двайсетина гърла за изхранване. Не можем просто да увиснем на гърба й.
— Разбирам, но след всичко, което сте преживели… Ето, Нел например е отсъствала цели десет години. Ще ви трябва време да се адаптирате.
— Аз съм благодарна, че изобщо ни е приютила. — Нел облегна гръб на стената. — Малко разнообразие ще ми се отрази добре. Почти съм забравила какво е да работиш и да ти плащат. А какво ще кажеш за своя бос? Ти беше при Белия заклинател, нали?
— Ще повдигна въпроса пред него. — Погледнах към Айви, която чоплеше един мазол на дланта си. — Агата знае ли за колонията? — Тя поклати глава. — А какво й обясни тогава?
— Че просто сме избягали от Тауър. — Главата й продължаваше да се поклаща. — Аз… не можех да понеса да говоря за това. Искам единствено да го забравя.
— Нека си остане така. Истината е най-силното ни оръжие. Ще я поднесем за пръв път пред цялото Неестествено събрание, иначе ще си помислят, че е просто поредната страховита мълва.
— Пейдж, недей да говориш пред Събранието. — Очите й се разшириха. — Ти не спомена, че ще трябва да се бием и да правим разкрития. Каза само, че ще ни върнеш у дома и толкоз. Искаме да останем в сянка. Така само ще се изложим на…
— Аз не искам да оставам в сянка. — Гласът на Джос бе тих, но твърд. — Искам справедливост.
Агата избра тъкмо този момент да се появи отново, понесла поднос с храна.
— Време е да си тръгваш, миличка — ми каза. — Айви се нуждае от почивка.