— Да, добре. — Изправих се от мястото си и хвърлих сетен поглед към четиримата й питомци. — А вие се пазете.
— Чакай малко. — Феликс извади парче хартия и надраска върху него телефонен номер. — Това е в случай че ти потрябваме. На една от търговките на пазара е, но можеш да й предадеш съобщение.
Пъхнах листчето в джоба си. Докато се качвах по изпитите стълби, тихо проклинах Агата. Що за идиотка би допуснала двама зрящи да умрат под носа й? Вярно, изглеждаше добродушна, а и отговорността й се бе стоварила неочаквано, но е могла да внимава повече. И все пак трябваше да съм доволна от малката си експедиция — поне бях открила четирима оцелели. Нахранени, настанени на безопасно място и разполагащи със закрилата на други зрящи.
Когато излязох от бутика, навън започваше да ръми ситен дъжд. Минах през покрития пазар, където под светлината на газови фенери бе изложен същински рог на изобилието от апетитна улична храна. Картонени купички, пълни с уханен грах с масло, картофени пюрета, някои бели и пухкави, а други с оттенък на розови или зеленикави подправки, наденички, цвъртящи в чугунени тигани. Когато преминах покрай сергия с горещ шоколад, не успях да устоя. Той бе копринено сладък и божествен на вкус. С всяко нещо, което ядях или пиех, сякаш правех напук на Нашира.
Стомахът ми изкъркори от благодарност. Лис вероятно би дала едната си ръка, за да може да сръбне от това питие.
Нечие рамо се блъсна в моето, разплисквайки остатъка от чашата.
— Гледай къде ходиш.
Гласът бе груб и мъжки. Понечих да отвърна, но видът на раирани сака и костени гривни ме спря. Парцалените кукли. Това бе тяхна територия, не моя.
До изгрева оставаха още няколко часа. Напуснах осветения пазар и се насочих на юг, озъртайки се пътьом за някакъв превоз. Не ми отне дълго да стигна до границата на I Кохорта. Край една тъмна пресечка спрях и се облегнах на стената, за да погледна часовника си. Това беше изоставено свърталище на крънкачи, мръсно и смълчано, пълно с обгорели кофи за боклук, в които те палеха огньовете си. Като се замисля, не беше най-доброто място за почивка.
Шестото ми чувство реагира със закъснение. Усетих ги, когато почти се сблъсках с тях.
— Я виж ти кой бил тук. Моята стара приятелка, Бледата бродница.
Сърцето ми слезе в ботушите. Нямаше как да сбъркам този мазен глас. Това беше Хеймаркет Хектор.
4
Гръб Стрийт
Повелителят на подземния свят на сционската цитадела Лондон не беше приятна гледка от каквото и да било разстояние, но сега, когато лицето му се намираше едва на педя от моето, си припомних защо мракът му подхожда толкова добре. Крив, месест нос, гнили, изпочупени зъби и очи, нашарени от кървави капиляри — всичко това бе грейнало в противна усмивка. Изпод периферията на бомбето му се подаваше лъщяща от мас коса. Неговата пасмина — Влечугите — се струпаха около мен, образувайки плътен полукръг.
В дъното на групичката се мяркаше високият цилиндър на Гробаря, заклинателя на секция I-1. Неговата дясна ръка бе издълбана с толкова много имена, че белезите почти се сливаха един с друг. До него стоеше Лукавия, огромният телохранител на Хектор.
— Май доста си се отдалечила от къщи, а малката? — рече ласкаво Хектор.
— Това е секция I-4. Тук съм си у дома.
— Любезна, както винаги. — Той подаде на Лукавия фенера, който носеше. — Да знаеш, че ни липсваше, Броднице. Радваме се да те видим отново.
— Ще ми се и аз да можех да кажа същото.
— Времето, прекарано извън Лондон, не те е променило. Впрочем Белият заклинател не искаше да ни каже къде си.
— Ти не си ми господар. Не съм длъжна да ти докладвам.
— Да, но твоят бос е длъжен. — Нова мазна усмивка. — Разбирам, че двамата сте се поспречкали.
— Какво правите в I-4? — попитах вместо отговор.
— Дошли сме да си поприказваме с началството ти — отговори друг от компанията, по прякор Зъба. Върху левия му горен резец бе изрисувана миниатюрна карта таро, а той самият бе най-изкусният картомант, срещу когото някога бях играла. — Някой от бандата му си е позволил да свика среща на Неестественото събрание.
— Мислех, че е наше право да свикваме Събранието.
— Само когато аз съм в настроение — притисна пръст в гърлото ми Хектор. — А право да ти кажа, тъкмо сега никак не ми се занимава с досадни събрания. Представяш ли си какво щеше да стане, Броднице, ако отговарях на всички призиви, които получавам в пощенската си кутия? Нямаше да правя нищо друго, освен да слушам жалбите на своите по-мекушави колеги.