Изключих телевизора.
Нямаше горещи новини. Нищо, мислех си отново и отново. Никакви лица. Никакви екзекуции.
Револверът изтрополя обратно върху масичката. Бях лежала на дивана цялата нощ, трепвайки и при най-слабия звук. Мускулите ми бяха като вдървени; отне ми известно време да заема седнало положение. Всеки път, щом болката започнеше да отслабва, нова вълна се надигаше от някое разтегнато или натъртено място. Вече се зазоряваше. През изминалите месеци бях свикнала по това време да се отправям към леглото, но сега трябваше да стана поне за минута. Малко естествена светлина щеше да ми се отрази добре.
След като успях да раздвижа крака, включих грамофона в ъгъла и от него зазвуча песента „Виновна“ на Били Холидей. Ник се бе отбил да остави няколко забранени плочи на път за работа, а също малко пари и купчина книги, които не бях докоснала. Дадох си сметка, че ми липсва музиката в покоите на Лорда. Човек свикваше да го приспиват нещастно влюбените певци от свободния свят.
От бягството ми бяха изминали три дни. Новият ми дом бе мрачна, овехтяла стаичка в лабиринта от гъстонаселени сгради на Сохо. Повечето зрящи обитаваха коптори, едва пригодни за живеене, но тук хазаинът, клейдомант, за когото подозирах, че е решил да отдава помещения под наем само за да разполага с повече ключове за гадаене, поне поддържаше относителна чистота. Той не знаеше коя съм, беше му казано само, че се крия, защото съм била пребита от Жандарм, който навярно още ме издирва.
Докато не уредяхме нещата с Джаксън, щеше да ми се наложи да сменям квартирите поне веднъж седмично — това бе единственият начин да съм сигурна, че Сцион няма да се докопа до мен. Местенията струваха цяло състояние, но засега се справях с парите, дадени от Ник.
През спуснатите щори не проникваше нито един слънчев лъч. Разтворих ги съвсем леко и златистата светлина блъсна възпалените ми очи. Долу, по тясната улица, вървяха забързано двама незрящи. На ъгъла един гадател плахо се озърташе за клиенти, на които да предскаже бъдещето. Ако беше съвсем отчаян, можеше да рискува и сам да ги заговори. Понякога хората проявяваха любопитство, друг път се оказваха шпиони. Сцион отдавна ползваше агенти провокатори, изкушаващи зрящите да се издадат.
Дръпнах щорите отново и в стаята настана мрак. През последните шест месеца денят и нощта за мен бяха разменени, а ритъмът на съня ми — пригоден към този на моя рефаимски наставник. Това нямаше как да се обърне с едно щракване на пръсти. Отпуснах се на дивана, пресегнах се за чашата с вода на масичката и я пресуших заедно с две обезболяващи хапчета.
Сънорамата ми все още бе крехка. По време на сблъсъка с Нашира на сцената, когато тя се бе опитала да ме убие пред погледите на сционските емисари, нейните паднали ангели бяха оставили в обвивката й тънки цепнатини, през които спомените се процеждаха в сънищата ми. Параклисът, където Себ бе намерил своята гибел. Стаята в Магдалена. Мизерните, мръсни бордеи на Птичарника и дюкянът на Дъкет с неговите огледала, където лицето ми ставаше чудовищно, безформено, а челюстта ми се откачаше, чуплива като стар порцелан.
А след това Лис, с устни, зашити със златна нишка. Извлечена навън за храна на Емитите, чудовищата, населяващи горите около колонията. Седем окървавени карти, разпилени подир нея. Аз се пресягах към тях, мъчех се да видя последната — своето бъдеще, своята орис, но веднага щом я докоснех, тя избухваше в пламъци. Събуждах се призори, цялата плувнала в пот. Бузите ми бяха влажни и горещи, а устните — лепнещи от сол.
Тези карти щяха дълго да преследват мислите ми. Лис бе предсказала бъдещето ми в шест етапа: Петицата с чашите, Кралят с жезъла — обърнат, Дяволът, Любовниците, Смъртта — обърната, Осмицата с мечовете. Но така и не бе стигнала до края на гаданието си.
Повлякох нозе към банята, като пътьом глътнах още две от таблетките, оставени от Ник. Подозирах, че едната, голяма и сива, е някакво успокоително, предназначено да ме освободи от треперенето, свития на топка стомах, непрестанната нужда да се озъртам.
На вратата тихо се почука. Бавно взех револвера, проверих патроните в барабана и го скрих зад гърба си. Пресегнах се със свободната ръка и леко открехнах.
Хазаинът стоеше в коридора, официално облечен. Около врата му висеше на верижка старинен железен ключ, който той никога не сваляше.
— Добро утро, госпожице.
— Ти никога ли не спиш, Лем? — отвърнах с насилена усмивка.