— Не много често. Наемателите тук не признават ден и нощ. И в момента горе правят сеанс, а масичката играе като пощуряла. — Той направи безпомощна физиономия. — Смея да отбележа, че днес изглеждаш много по-добре.
— Благодаря. Приятелят ми да се е обаждал?
— Каза, че ще намине довечера към девет. Междувременно, ако имаш нужда от нещо, непременно ми позвъни.
— Много мило. Приятен ден засега.
— На теб също.
За съдържател на евтини квартири държанието му бе подозрително любезно. Затворих вратата подир него и я заключих.
Пистолетът сам се изплъзна от ръката ми. Свлякох се на пода и зарових лице в коленете си.
След няколко минути се върнах обратно в тясната, задушна баня, свалих нощницата и се залових да изучавам пораженията си в огледалото. Най-забележими бяха дълбоката аркада над дясното ми око, закърпена с няколко шева, и повърхностната рана, пресичаща цялата ми буза. Като цяло видът ми бе окаян — изпочупени нокти, пожълтяла кожа, изопната върху щръкналите ребра и хълбоци. Още първия път, когато ми донесе подноса с храна, хазаинът изгледа странно изподраните ръце и насиненото ми око. Изобщо не разпозна у мен Бледата бродница, протежето на Белия заклинател, боса на престъпния синдикат в неговата секция.
Влязох под душа и завъртях крана, притваряйки очи. Водата рукна върху раменете ми, топла и разхлабваща мускулите.
Наблизо хлопна врата.
Начаса грабнах ножа, скрит в сапунерката на стената, и изскочих от кабинката. Притиснах се до стената зад вратата, тресяща се от притока на адреналин, притиснала острието до гърдите си.
Трябваха ми няколко минути да се успокоя. Отделих гръб от мокрите плочки, лепнеща от пот и вода. Нищо, това не е нищо. Просто масичката за сеанси от горния етаж.
Облегнах се безсилно върху мивката. Косата ми висеше на мокри кичури, матова и сплъстена. От фасетката на канала ме гледаше отражението ми. В колонията моето тяло бе третирано като предмет — влачено, бито и измъчвано от Рефаимите и червените туники. Обърнах се отново към огледалото и прокарах пръсти по леко изпъкналия жигосан белег на рамото си. ХХ-59-40. Щях да нося това клеймо, докато съм жива.
Но бях оцеляла. Наметнах хавлията, скривайки белега. Бях оцеляла и Саргас го знаеше.
От последната ни среща с Ник бяха изминали два дни. Когато се появи на вратата, той ме взе нежно в прегръдките си, внимавайки да не притиска драскотините и синините ми. Бях го виждала в толкова спомени, предизвикани от нумата на Лорда, но никой от тях дори не се доближаваше до истинския Ник Нигорд.
— Здравей, sotnos7.
— Здравей.
Усмихнахме се един на друг. Сдържани, скръбни усмивки.
Не си казахме нищо повече. Ник извади вечерята и я нареди върху масата, а аз разтворих вратите към малкия балкон. Оттам се носеше дъхът на сционската есен — автомобилни изпарения и пушек от огньовете на крънкачите, — но мирисът от кутиите бе толкова божествен, че изцяло го засенчваше. Това бе същински пир: малки горещи пайове с плънка от шунка и пилешко месо, прясно изпечен хляб, златисти картофки, поръсени със сол и пипер. Ник побутна към мен витаминна капсула.
— Хайде, давай. Но не прекалено бързо.
Пайовете бяха залети с разтопено масло и при разчупване изпускаха гъст, ароматен сос. Послушно сложих капсулата върху езика си.
— Как е ръката? — Ник я пое в дланите си и се взря в кръглия изгорен белег. — Боли ли?
— Вече не. — А и всяка болка си струваше, за да се отървеш от проклетия микрочип.
— Дръж раната под око. Знам, че Дани е добра, но все пак не е доктор. — Той докосна челото ми. — Някакви главоболия?
— Не повече от обикновено — отвърнах, трошейки парче хляб на малки късчета.
— По „Сционско око“ все още не дават нищо.
— Да, този път са тихи. Много тихи.
Ние също бяхме тихи. Торбичките под очите му издаваха безсънните нощи. Терзанията. Безкрайното чакане. Стиснала чашата с кафе, зареях поглед навън към цитаделата — този простиращ се до необятност, разкъсван от противоречия океан от метал, стъкло и светлини. Майкъл бе там навън, вероятно сгушен под някой мост или в тъмен безистен. Ако бе намерил малко пари, можеше да си позволи и евтин приют, но тези места редовно бяха претърсвани от Жандарми, стараещи се да попълнят нормата си от арести, преди да се приберат в участъците.
— Донесъл съм ти нещо. — Ник постави на масата малък сив телефон, същия като онзи, който бе използвал в Тауър. — Предплатен телефон. Можеш да сменяш сим картите и разговорите няма как да се проследят.