— Тогава ще ми изфабрикувате тук онази дяволия — неочаквано се развеселих.
— Не, това е изключено. Ще си я направиш сам. Но ние можем да ти помогнем с всички… допълнителни неща.
Допълнителни! Самата дума днес ми се струва една шега. Помогнаха ми изцяло. И не само Институтът по молетроника в Букурещ. Мога да кажа, че почувствувах помощта на цялото човечество. Молетронисти, атомници, химици, микрометалурзи и кибернетици, учени и инженери от Токио и Ленинград, от Париж и Лос Анжелос, от Стокхолм и Пекин редовно ми изпращаха доклади и сведения за най-новите си изследвания. В същност ние се познавахме отдавна, както обикновено се случва между хора на науката. В нашето десетилетие нито един по-забележителен успех не убягва от вниманието на специалиста, жаден да знае последните новости в своя бранш. Веднъж, когато бях в Лондон за обмяна на опит, ми се случи следната смешна история. Група колеги, дошли от всички краища на света, разговаряхме в бюфета. Още не бяхме се представили един на друг, но беседвахме въодушевено по нашите проблеми. И изведнъж чувам да се повтаря едно име, което ми се стори познато. Някакъв младеж от Сидней, който говореше невероятно бързо, цитираше с уважение разработките на Микня Бирла. По дяволите! Този Бирла бях аз. Познаваше ме от отчетите на нашия институт по молектроника. И понеже междувременно бях успял да подобря един от резултатите, споменати от австралиеца, аз му обърнах внимание върху този факт. Представяте ли си изненадата и радостта му, когато разбра, че пред него стои самият Бирла! Впрочем когато моят събеседник ми каза, че се нарича Роберт Макгуш, веднага си спомних за неговите интересни проучвания.
Разказах тази случка, защото тя много добре обяснява невидимите нишки, които ни свързват нас, специалистите на планетата. Обаче заедно с това професионално признание се сдобих и с извъннаучна слава. И до днес не знам точно кой е инициаторът й, но имам известни основания да се съмнявам, че това е професор Никодим, който вероятно е сметнал, че по този начин ще смекчи донякъде строгостта на облога. Несъмнено новината за облога се е разнесла като светкавица по цялата земя.
Смятам, че само радиолюбителите са способни на такива постижения. Един мой приятел, сиреч един ЙО, както наричат румънците, една вечер говорел с някакъв ЧЕ (чилиец), покатерен на планински връх в Андите. Изведнъж се обажда на същата вълна един ВЕ, един канадец, чак от някаква подвижна арктическа станция. Ако познаете какво е предал канадецът, това значи, че сте радиолюбител. За невежите съобщавам отговора на задачата: съпругата на моя приятел се върнала в къщи, обаче мъжът й, погълнат от своите електромагнитни „магии“, не чул звънеца. Тогава съпругата отишла у съседа, също обхванат от страстта на радиолюбителството. С помощта на полярната мечка нашият ЙО получил съобщението: „Отвори веднага вратата, ако не искаш да те набие жена ти!“
Следователно всички бяха разбрали, че… държавата ми плаща, за да играя ролята на Робинзон. Почти се срамувах, че съм станал предмет на такава известност. При все това симпатиите, които ми засвидетелстваха всички, бяха толкова искрени, че на края се примирих. В същност нашият облог не беше осъдителен; тогава защо да не се радвам на приятелствата, които успях да спечеля с негова помощ?
Тук трябва да направя едно уточняване. Идеята за създаване на „електронен зародиш“ се носеше из въздуха още на времето. Науката и техниката се бяха доближили изключително много до решаването на тази задача. Принципите бяха известни на всички, а всяка направена стъпка бързо се превръщаше в общо благо. Истина е, че сгъстяването на 10 на 13-та двуелементни единици в кубически сантиметър, колкото ми заповяда Погор, представляваше смела цел, даже смайваща. Но успехът на едного щеше да бъде победа на целия научен фронт. Освен това им хареса приказката за Робинзон, която всеки тълкуваше по свой начин. Ето как съвсем неволно можеш да станеш герой на легенда.
Накратко казано, аз може да не съм извънмерно талантлив, обаче безспорно имах голям късмет. Дяволите да го вземат! Като ми мина през ума думата „късмет“, и се натъжих! Та какъв късмет е този! Току-що се бях влю… Но нека оставим гръмките думи, въпреки че „влю…“ ужасно много подхожда, тъкмо защото увисна във въздуха. Все пак в края на краищата Ориана ще се върне. Би било глупаво да не го стори. Ако знаеше, че голяма част от усърдието ми се дължи на нея, несъмнено би се върнала. Безспорно чистият ми ентусиазъм спадна, тъй като ме ръководеха подбуди, толкова чужди на науката. Смятам се недостоен за честта да създам Джеми. Но нищо друго не мога да направя за Джеми, освен да стена и да продължа мъките си на творец.