Както знаете, в лабораторията на природата животът се е развил от простото към сложното, от крайно малкото към исполинското. Би било нелепо да си представим динозавъра като предшественик на безгръбначните. В моята лаборатория аз се стремях да се съобразявам с този урок на природата, макар че понякога го погазвах. За мене Джеми значеше динозавър, но само от гледна точка на сложността, тъй като размерите трябваше да бъдат свръхмикроскопични. Напротив, първоначалният модел имаше сравнително огромни размери и множество сложни елементи, за да ми създаде възможност свободно да изследвам функционирането на целия уред. Едва впоследствие с постепенни намалявания щях да стигна до простата, сбита и умалена форма на „електронния зародиш“.
Първият модел на Джеми имаше размерите на грахово зърно. Създаването му не беше трудно. Обаче предварително трябваше да си обзаведа истински цех. В склада ми се получиха апарати, инструменти и материали отвсякъде.
Щедрите букурещки молетронисти ме снабдиха със стотици миниатюрни устройства: кондензатори, съпротивления, трансформатори, токоизправители (всички с представката микро), които бяха необходими за монтирането на моя апарат-джудже. За да мога да работя с тях, поръчах специален микроскоп със свръхчувствителни манипулатори, който беше направен от нашите умели оптици за рекордно кратко време.
Ще кажете, че от граховото зърно до Джеми е изминат дълъг път, и аз няма да ви противореча. Давах си сметка, че използването на микромодулите, макар и да бяха с представката свръх, представляваше добро начало за предварителната фаза на работата. По-нататък трябваше да прибягна към по-изтънчени и същевременно по-радикални методи, което ме безпокоеше до известна степен, защото такива методи предполагаха много големи усилия. Дотогава обаче имах намерение да вградя в един сравнително намален модел характеристиките, които ми наложи академик Погор. С други думи, исках да изпробвам различните системи на бъдещия „зародиш“: системата за движение, за защита, за анализ на различните физикохимически състояния и на края системата за предаване на събраната информация.
Засега най-големи главоболия ми създаваше именно тази, последната система и най-вече начинът за предаване на образите чрез телевизия, хванати от „хапчето“ при неговото придвижване. Помогнаха ми обаче няколко германски, японски, американски и чешки инженери, заедно с които успяхме да решим тази техническа игрословица.
Когато Джеми беше завършен в макроскопичен вид, реших да го изпробвам. Брат ми Санду (на 15 години) следеше със затаен дъх (естествено от къщи) перипетиите по сглобяването на електронното грахово зърно. Като чу за успеха, ми рече тържествено:
— Ще се жертвам за науката.
— Мисля, че не ти харесват положителните науки — отговорих му усмихнат. — А и в другите науки не си по-силен.
— Тъкмо затова взех такова решение. Трябва да изкупя греховете си.
— В същност не разбирам какво си бръщолевиш там.
— Да не ме издадеш — осведоми ме Санду за греховете си. — Получих три по физика и четири по математика.
— Тежко ти! Ще се явяваш на поправителни изпити.
— Няма, защото ти ще ме измъчиш с упражнения като миналата година и ще си поправя бележките. Обаче по музика получих десет7.
— Кларнетист! — не се сдържах и го нахоках. (Мечтаеше да стане кларнетист в джазов оркестър.) — Ще направиш семейството ни за смях.
— Напразно ме обиждаш. Ще видиш, че ще стана прочут.
— А дотогава се залови да учиш.
— Дотогава — отвърна той величествено — ще се жертвам пред олтара на науката. Четох, че в Америка някои лекарства се изпробват върху затворници. И така, дай ми твоето електронно хапче. Готов съм да го глътна.
Слисах се. За подобно нещо не бях мислил. Сандум гледаше нетърпеливо като куче от вълча порода, което вижда намордника и надушва приключенията в предстояща разходка. Гледах го строго и замислено. На края му казах:
— Имаш психологията и езика на кларнетист от покрайнините на Сингапур. Не се смей, калпав ученик! Преди всичко това, което съм създал, не е хапче. И още нещо, ако трябва да бъде глътнато, не хранопроводът на един ленивец ще има тази чест.
Тези неща му ги казах, докато нахлузвах панталоните и обличах сакото си.
— Имам бели дробове от стомана — възрази ми Сандум.
— Изучи анатомията! — викнах му, запътен към вратата. — Бъркаш хранопровода с трахеята.
Способностите на първия модел на Джеми бяха проверени в присъствието на директора Гряву, на академик Погор и неколцина биолози и лекари. Разбира се, че този, който глътна хапчето, бях аз. Като спомагателна течност Гряву ми поднесе чаша вино от Мурфатлар, за да отпразнуваме събитието. Перипетиите на капсулата бяха проследени върху екран, който уголемяваше образите, препращани от Джеми. Мога да кажа с гордост, че отразената картина беше великолепна, а цветовете — ясни. Истина е, че пътят, изминат от Джеми в моя храносмилателен апарат, не ми се стори много живописен, обаче лекарите бяха възхитени.