5
Четири дена по-късно, синът ми дойде да ме посети.
Валеше ситен дъжд, който просмукваше дрехите и охлаждаше кожата. Синът ми пристигна с новата си блестяща кола, придружен от една красива девойка с големи очи и дълги крака, обути в прилепнали по тях джинси — беше една от онези, които никога досега не бях виждал. Те притичаха под дъжда разстоянието от паркинга до входа, където мълчаливо ги очаквахме аз и една болногледачка. И двамата ми отправяха безгрижни усмивки, и не спираха да говорят, докато преминавахме през приюта. Говореха за къщата си, колата и тяхната работа. Разговаряха за времето, политиката и плановете си за женитба.
— Защо дойде, Хорхе? — попитах сина ми, използвайки момента, в който останахме сами.
Девойката се бе отправила с танцуваща походка след болногледачката по посока към кухнята, вероятно с намерението да провери какъв вид бавна отрова ни сервираха ежедневно. Аз и Хорхе останахме заедно пред вратата на залата за развлечения. Докато палеше цигара, той ме изгледа от горе до долу.
— Тук е забранено да се пуши — рекох укорително.
— Не ме занимавай с глупости, татко — отвърна ми той и пусна облаче дим. — Знаеш защо дойдох. Държиш се като смахнат старец и излизаш по нощите, Бог знае къде…
След това още няколко минути, които и се сториха вечност, продължи да ме упреква. Не му отговорих. Слушах го мълчаливо, убеден, че съдържанието на думите ми няма да има никаква стойност за него. Някой включи телевизора и мърморенето му прекъсна нашия разговор.
Двамата си заминаха, така както бяха дошли, притичвайки под дъжда. Никога повече не ги видях, но в дъното на сърцето ми не чувствах съжаление. След този момент, наблюдението върху тайното ми нощно придвижване съвсем се стесни. Две от болногледачките непрекъснато патрулираха по коридорите като затворнически кучета, а един пазач непрекъснато висеше пред входната врата през цялата нощ. Наличният фонд на приюта се наслаждаваше на перспективата за увеличение на разходите за пребиваване, но невъзможността да се видя с Едуардо ме разкъсваше вътрешно.
Върнах се към скучното ежедневие, обхванат от собствените си мисли. Ако по-рано почти нямах връзка с обитателите на приюта, сега се потопих в състояние на пълно мълчание и ги прекъснах напълно. Затварях се в стаята си и с часове прекарвах проснат в леглото, вперил поглед в празното пространство. През някои от дните отварях прозореца и наблюдавах улицата, но тъй като от това място не можех да видя парка, тъгата ме нападаше бързо.
Дните ми преминаваха като есенни листа и скоро стана очевидно, че депресивното ми състояние съвсем не облагодетелства околната среда в приюта. Една особено тъжна утрин, когато сивите облаци бяха потопили небето, шефката на болногледачките ме повика в кабинета си и успя да проведе дълъг, свойски разговор с мен. Няма да ви разказвам подробностите, само ще ви кажа, че след повече от два часа стрелба и примирие, накрая ми бе предоставено разрешение да излизам през нощта по един път в месеца, но с обещанието, че винаги ще се връщам преди разсъмване.
Спомням си, че оня ден не бе четвъртък, но мисля, че беше единствения път, когато си изядох и двете яденета. След това се качих в стаята си и твърдо очертах с кръстче квадратчето на окачения на стената календар, което отговаряше на датата дванайсети ноември.
6
Едуардо седеше на каменната пейка и фигурата му в тъмнината изглеждаше като на тези странни създания, с които украсяват водопроводните капчуци на старите сгради. Когато поставих ръка върху рамото му, той издаде недоволно ръмжене и скочи от мястото си. Отдръпнах се уплашено. Очите му бяха червени, изпълнени с кръв, а лицето му беше бледно, сякаш няколко дни не бе спал. Изглеждаше, като че ли целият бе обзет от крайно напрежение.
— Вие се върнахте, Пако — изрече той, а гласът му звучеше слабо и изнемощяло. — Очаквах ви много дни. Искам да ми помогнете, елате с мен. Извърших нещо ужасно.
Нещо в жестовете му и начина на говорене ме наведе на мисълта, че не трябва да му се доверявам. Почувствах, че се разтрепервам, защото държанието му бе много по-различно от това през другите нощи. Докато мислех на тази тема, Едуардо закърши ръце и започна да прехвърля теглото на тялото си от единия на другия си крак. Този човек вероятно беше единствения на този свят, който можех да нарека приятел, без да се страхувам да сбъркам, затова много не се забавих да се въоръжа с храброст и да кимна в знак на съгласие.
— Чудесно! — извика той, опитвайки се да се усмихне. — Ще дойдете с мен и те ще го разберат. Вие ще им го обясните и те обезателно ще го разберат. Всеки може да има лош ден, не е ли така, Пако? Всеки! Още повече ние, на които животът съвсем не е лесен. О, да, те знаят да извиняват…