Големият хеликоптер правеше лупинги, накланяше се настрани и се гмуркаше във въздуха. Чувството за ориентация така се объркваше, че и при най-лекото докосване или движение на човек му се гадеше. Рап беше свикнал с това, както и момчетата от „Делта“.
Един от стрелците на вратите изостави поста си. Мина покрай всеки от мъжете, като го стисваше за рамото и разперваше пет пръста. Почти бяха стигнали и когато докоснеха земята, основното задължение на Рап беше да не се пречка и да остави „Делта“ да си върши работата. Рап мислено мина още веднъж през списъка с нещата за изпълнение. Представи си визуално как ще тръгне всичко веднъж щом стигнат болницата. Знаеше точно какво да направи, за да вкара вътре екипа, като тук изобщо не се разчиташе на огневата мощ.
Няколко минути по-късно Рап почувства, че хеликоптерът намалява скорост. Близо бяха. Изведнъж голямата птица се наклони и увисна със задната си част. Грубата маневра не притесни Рап. Той добре знаеше какво става. Всичко беше включено в инструктажа. Екипът за специални тактики на ВВС беше приготвил терен за кацане на паркинга на изоставения завод и беше подредил на равни разстояния четири инфрачервени стробоскопски светлини, които не можеха да се видят с невъоръжено око, но през очилата за нощно виждане светеха ярко като прожектори. Всичките четири гиганта щяха да кацнат на интервали от по няколко секунди право върху инфрачервените светлини.
Хеликоптерът се приземи с глухо тупване и момчетата от „Делта“ веднага скочиха на крака. Двигателят на Мерцедеса оживя и автомобилът беше освободен от въжетата. Пет секунди след като кацнаха, колата беше изкарана навън по рампата. Рап излезе от хеликоптера веднага след командосите от „Делта“ и скочи на предната седалка до шофьора.
Трите коли светкавично набраха скорост и се понесоха в непрогледната нощ. Рап не се колеба да си закопчае колана. Автоматичните фарове на колата бяха изключени и щяха да останат така докато не стигнеха главния път. Рап едва различаваше другата кола пред тях. За щастие сержантът зад волана си беше сложил очила за нощно виждане.
Колите се стрелнаха по пътя и четирийсет и пет секунди след това стигнаха до основната порта. Докато минаваха през нея, Рап улови за секунди образа на мъжа, който им отвори портата. Той сигурно беше един от хората от ВВС, изпратен да среже катинара и да осигури периметъра. Около четиристотин метра по-нататък по радиостанциите прозвуча гласът на майор Бърг:
— Като ви дам сигнал, включете фаровете. Три… две… едно… включвай.
Всичките трима шофьори свалиха очилата за нощно виждане и включиха фаровете. Много важно беше да го сторят едновременно. Ако го бяха направили, докато още носеха очилата, щяха временно да ослепеят. Сега, след като пътят им вече беше осветен, екипът се поотпусна. Гласът на майор Бърг отново прозвуча по радиостанциите на командосите:
— Добра работа, момчета. Двайсет минути до Багдад и после започва истинското забавление.
Капитолия, понеделник следобед
Ханк Кларк беше навил ръкавите на бялата си риза. Опрял лакти о бюрото, разтриваше с пръсти слепоочията си. Искаше му се сега да беше в убежището си в Капитолия, но нямаше как да стигне дотам, без да му налетят глутница репортери и оператори.
Трябваше да е доволен от начина, по който се бяха развили събитията, но нещо не му даваше мира. Кларк не можеше да разбере какво точно пропуска да забележи. Чувстваше, че нещо се мъти. Свидетелските показания на Кенеди, или по-скоро липсата на такива, беше изненада за всички, но не толкова голяма, колкото рейдът на ФБР в кабинета и дома на Ръдин. Кларк се надяваше Стивъкън да не е бил многословен в разкритията си. Ръдин мразеше ФБР и нямаше да им сътрудничи, но ако обвиненията към него бяха истински, можеше и да им издаде Стивъкън и Браун, за да отърве кожата. А пък и президентът го съветва за негово добро да не притиска Кенеди. После Кенеди излиза и почва да говори за националната сигурност. Нещо ставаше, но той не можеше да разбере какво.