В същия миг, на една пресечка от тях, на не повече от трийсет метра от земята, над главите им профучаха с писък крилати ракети. Колите се разтресоха от звука, но продължиха още по-бързо. Болницата се намираше на няколко пресечки. По радиостанцията Рап каза:
— Майоре, видя ли събралата се пред руското посолство тълпа?
— Тъй вярно.
— Местните знаят, че ще са в безопасност, ако отидат там по време на въздушно нападение.
— Прието, тръгваме по второстепенния път. Всички ли разбраха? На оттегляне ще минем по второстепенния път.
Шофьорите потвърдиха, че са разбрали заповедта, и групата продължи напред. Експлозиите избухваха все по-близо до тях и Рап се запита дали не са си изгубили ума да пожелаят доброволно да участват в операцията. Категорично беше поискал бомбардировките да започнат минути след като пристигнат в болницата. Не по-рано. Най-големият му страх беше, че подземното съоръжение ще бъде буквално запечатано от дебели врати, когато въздушното нападение започне.
Взеха последния завой. Страничният вход за болницата се намираше нагоре и наляво. Улицата беше празна. Рап не знаеше дали да смята това за добър знак, или за лош. Колите спряха и в един миг се отвориха дванайсет врати. Всеки от командосите имаше своя задача. На задната седалка на първата и третата кола бойците от „Делта“ извадиха през люковете на покривите и закрепиха на триноги 7.62-милиметровите картечници „Хеклер и Кох“. Тежките оръжия щяха да изкормят всяко превозно средство, по-леко от бронетранспортьор. А ако, не дай Боже, се появеше танк, те имаха три противотанкови управляеми ракети LAW 80. Тримата шофьори застанаха до колите си и оставиха двигателите да работят. Всеки беше въоръжен с къс автомат-карабина М4А1 с усъвършенстван оптически мерник и подцевен 40-милиметров гранатомет М203. Шофьорът на средната кола щеше да прикрива вратата, когато влизащият екип проникнеше вътре.
Останалите седмина и Рап бързо отидоха при вратата. Всеки от мъжете с изключение на Рап носеше картечен пистолет със заглушител „Хеклер и Кох MP10“. Тези оръжия бяха безшумни 9-милиметрови машини за близък бой. Това беше най-подходящият избор за настоящата задача. Ако не беше Рап, командосите щяха да са въоръжени с друго оръжие. Първоначалният план беше да вземат АК–74 и АКСУ — стандартното оръжие на Специалната републиканска гвардия, но се намеси Рап. Той обясни, че Удай е побъркан на тема пушкала и хората от личната му охрана носят най-добрите оръжия, които могат да се купят с пари.
Командосите от „Делта“ и Рап застанаха до необозначената метална врата. Никой от тях не знаеше какво ги очаква от другата страна. Водещият бутна вратата точно в мига, в който земята се разтърси от бомбена експлозия наблизо.
Войникът, дежурен в малката стая, говореше по телефона и беше провесил на рамо картечница. Той ококори очи — дали от експлозиите, дали от внезапната поява на групата от Специалната републиканска гвардия.
Каквато и да беше причината, Рап не искаше да си губи времето, за да разбере. Той направи крачка напред, наведе се и изкрещя:
— Затваряй телефона!
Мъжът промърмори бързо нещо в слушалката и нервно я тракна. После веднага козирува на Рап и докладва:
— Генерал Хюсеин, американците ни нападнаха. Трябва да ви заведем до бомбоубежището.
— Знам, че са ни нападнали, идиот такъв! Затова съм тук. Заведи ме при бомбите.
Без да се колебае, пазачът се обърна и вкара ключа в армираната стоманена врата. Отвори я рязко и направи жест на човека, когото мислеше за Удай Хюсеин, да влезе. Рап мина вътре и се оказа в едно малко по-голямо помещение. Пазачът нервно вкара друг ключ в една кутия на стената. Две тежки врати се плъзнаха настрани, за да разкрият голям товарен асансьор. Всички се качиха в него и пазачът натисна единия от двата бутона.
— Доктор Ли тук ли е? — викна Рап.
Пазачът не смееше да го погледне в очите.
— Извинете, генерал Хюсеин?
— Кореецът! — извика той.
— Да, мисля, че е тук — отвърна уплашено пазачът.
— С кого говореше по телефона?
— С щаба, господин генерал.
— Защо?