Кенеди взе сакото си от един стол и го облече. Стилният сив костюм й отиваше. На цвят бе като костюма на Рап. „Униформеното“ им облекло щеше да накара последователите на Джордж Оруел да се заядат.
— Извинявай за бъркотията. Преместиха всичко от стария ми кабинет, докато бях на погребението. — Кенеди тъжно се усмихна. — Заповеди на Томас. Дори и от гроба той продължава да ръководи парада. — Тя протегна ръце към Рап.
Той я прегърна през кръста и я целуна по страната.
— Аз се извинявам, че не можах да дойда на погребението, но нещата са малко…
— Няма нужда да ми обясняваш. — Кенеди го прегърна силно. — Още не си свикнал да се показваш пред повече хора. Томас най-добре щеше да те разбере.
— Е, нали знаеш, аз много уважавах и почитах стария чешит.
Айрини го пусна и посочи канапето.
— Той също хранеше огромно уважение към теб, Мич. — Тя седна на кожения стол. — И ти го знаеш.
Рап пренебрежително махна с ръка. Както винаги — четки.
— Да, така е. Веднъж ми каза, че през всичките години, в които е бил в занаята, за него ти си най-добрият. — Кенеди се облегна назад. Страшно много искаше той да дойде при нея и да продължи да работи в Центъра за борба с тероризма. Фактът, че Рап разбираше философията на Близкия изток, терористичните ядра и начина, по който те действаха, го правеше безценен за Центъра. Но не можеше да му попречи да се оттегли от активните операции. Никой не оставаше да работи в този бранш завинаги. Работата отнемаше твърде много от човек, физически и психически. Всъщност тя започна да обучава замяната на Рап още преди четири години и младият мъж досега се справяше чудесно. Сега обаче с нейните нови задължения като директор нямаше как да продължи да ръководи „Орион“. Не можеше да се довери за деликатните мисии на екипа на друг освен на Мич Рап.
Освен всичко й трябваше човек вътре в Управлението, който да пази гърба й. Провалената операция в Германия все още й държеше влага. Някой там отвън знаеше неща, които бяха засекретени. Той или те или работеха в Управлението, или имаха човек вътре. Кенеди предполагаше, че е по-скоро второто, и по този въпрос със Стансфийлд бяха единодушни. Преди смъртта си той я беше предупредил, че в Германия Рап не е бил крайната цел. Да, някой искаше смъртта му, но не и заради отмъщение. Рап трябваше да бъде намерен мъртъв до граф Хайнрих Хагенмилер. Планираше се скандалът да компрометира Управлението и според проницателния анализ на Стансфийлд — в крайна сметка да прекъсне кариерата на Айрини Кенеди, а може би и на президента. Наградата, както се изрази Стансфийлд, беше директорският пост в ЦРУ. Някой, по неизвестни причини, не искаше Кенеди да поеме ръководството на най-мощната разузнавателна служба.
— Как е Томи? — попита Рап.
— Добре. Расте като върлина. Оня ден ме пита за теб. Трябва да дойдеш да го видиш.
— Знам. — Рап направи гримаса. — Но напоследък нещата бяха доста трудни. Последното, което бих искал, е да прехвърлям моите проблеми върху него.
Кенеди оцени загрижеността му и му го каза. Щяха да обсъждат истинския проблем малко по-късно.
— Как е Анна?
— Много добре.
— Говори ли с нея за нашето предложение за работа?
— Да.
— И… какво каза тя?
— Ами, по-добре е, отколкото да не правя нищо, но май не одобрява идеята да се занимавам с подобни неща в по-далечно бъдеще.
— Да работиш за ЦРУ ли?
— Да. Знаеш я, нали е журналистка. Никога няма да ми го признае, но те ни смятат за банда фашисти.
Кенеди кимна с разбиране и отметна къдрав кичур от кестенявата си коса зад ухото. После се усмихна:
— А пък те всички са банда комунисти.
— Да, до голяма степен. Но предпочитат да се наричат социалисти, след като с комунизма не стигнаха доникъде. — Той се засмя на плоската си шега; Кенеди също.
Айрини се питаше доколко ли ще им се наложи на Мич и Анна да правят компромиси с професиите си. Представяше си как колегите на Анна се подиграват с приятеля й от ЦРУ. Неколкократно във въображението й изникваше ужасна сцена, в която някой устат репортер, обърнал повечко чашки шардоне, решава да демонстрира интелектуалното си превъзходство, като вземе на присмех кариерата на Мич. Сценарият винаги свършваше по един и същ начин. Мазникът биваше проснат на пода, около него имаше локва кръв, а носът му вече не беше по средата на лицето му.
Кенеди прогони картината от съзнанието си и се върна на темата.