— Сега имаш достатъчно други проблеми, за които да се тревожиш. Исках да се заема със случая сам и да се убедя напълно, преди да ти разкрия информацията.
— Нямаш ми доверие. — Кенеди го гледаше в очите.
Той извърна глава:
— Не, имам ти.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е, че в твоята кантора има изтичане на информация. — Рап седна на ръба на канапето. — Никой не трябваше да знае, че отивам в Германия, но някой разбра. Познавам Донатела. На мен ще ми каже всичко. Ако наистина тя е убила Камерън, ще го разбера. Ако изпратиш някой друг да я доведе, ще умре или той, или тя, а това е последното, което ни е нужно в момента.
Кенеди трябваше да си признае, че Мич има право.
— Искаш ли помощ? Някои от нашите хора, които да я държат под око, докато ти пристигнеш?
— Не. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
Кенеди кимна и се замисли. Пътуването на Рап имаше огромно значение. След секунда тя каза:
— Мич, тя е единствената ни връзка.
Рап отмести поглед. Наистина искаше да затвори тази глава от живота си.
— Знам — изрече на глас.
ГЛАВА 5
Вашингтон, петък вечерта
На пет километра на северозапад от Белия дом се намира едно от най-красивите посолства във Вашингтон. Разположен на върха на един хълм на Кънектикът Авеню, големият имот напълно подхожда на нацията, на която принадлежи. Повечето вашингтонци дори не знаят, че това е посолството на Израел. За тях редицата сгради не представляват нищо друго освен интересен архитектурен ансамбъл и внушителна гледка. Но по-информираният и вещ наблюдател ще съзре истинска крепост. Сградите са с малки прозорци, както в Близкия изток, където това се прави, за да се намали ефектът от палещите лъчи на слънцето. Но във Вашингтон то е допълнителна охранителна мярка. Всички прозорци са с бронирани стъкла и могат да неутрализират действието на подслушвателни устройства. Сградите са на голямо разстояние от улицата, оградата е подсилена.
Едва ли има друг народ, чиято историческа съдба е ежедневната битка за оцеляване, каквато е орисията на еврейския народ. Враговете на Израел са много.
Сенатор Ханк Кларк никога не изпускаше от внимание този важен факт.
Лимузината на сенатора спря пред главната порта на израелското посолство. Докато фаровете на колата осветяваха металната порта и хората от охраната, облечени в смокинги, той си каза колко много се възхищава на евреите и тяхната непоколебимост. След като провериха колата основно, им разрешиха да преминат.
Приемите в израелското посолство никога не бяха много щедри и обилни. Виж французите, с тяхното непрекъснато оплакване и липса на лоялност към съюзниците, бяха съвсем друго нещо. Французите знаеха как да организират приеми. Израелците бяха склонни да се отнасят по-сериозно към живота и приемите им минаваха в доста сурова атмосфера.
Но въпреки всичко сенатор Кларк си постави за цел да посети колкото може повече мероприятия в посолството. В политическите среди се ширеше мнението, че Кларк иска да си осигури гласовете на евреите във Финикс, но случаят далеч не беше такъв. Кларк се радваше на огромна популярност в родния си щат и преизбирането му не зависеше от посещението на приеми. Но беше хубаво служителите от неговия кабинет, колегите и журналистите да си мислят, че се пазари с евреите. Като за повечето неща у Кларк човек трябваше да се порови по-дълбоко, за да разбере мотива му.
Високият сенатор влезе в главното фоайе на посолството сам. Жена му бе отказала да го придружи. Тя не се интересуваше от сериозните и скучни израелски дипломати, поради което предпочете да се наслади на гореща вана и бутилка скъпо вино. Това идеално пасваше на плановете на сенатора. Достатъчно грижи имаше за тази вечер и последното нещо, което би искал, е да уйдисва на акъла на съпруга номер три. Всъщност Кларк с удоволствие би заменил съпруга номер три с номер четири, но се боеше, че това ще осуети плановете му. Американците щяха да му простят два развода, но трети наистина щеше да им дойде в повече.
Още с влизането го обсадиха помощниците на посланика. Заредиха се ръкостискания. Кларк потупа по гърба неколцина и удостои всички с най-ослепителната си усмивка. Един от по-високопоставените дипломати, който познаваше Кларк по-добре от другите, му помогна да се ориентира в сградата, за да може да се заеме с първостепенната цел на посещението си. Минута по-късно сенаторът стоеше в голяма тържествена зала с чаша леденостудено уиски в ръка. Стърчащ с цяла глава над останалите участници в приема, Кларк огледа тълпата за лицето, което се съмняваше, че ще види тук. Мъжът, с когото трябваше да се срещне тази вечер, не обичаше да го виждат на публични места.