След около час празно висене един впечатляващ човек на около четирийсет години го отведе от залата с другите гости. Сенаторът нямаше представа кой е човекът и откровено казано, не го интересуваше. След кратка пауза в мъжката тоалетна предадоха Кларк на друг човек, който го преведе през охраната от Шин Бет в работната част на сградата. Никой от охраната не поиска да види документите му. Всичко беше организирано предварително и Кларк го знаеше. Беше организирано от човека, с който щеше да се срещне. Когато стигнаха до асансьора, шумотевцата от приема вече едва се долавяше.
Цялото посолство се охраняваше от Шин Бет, израелската служба, натоварена с охраната на израелските дипломатически представителства в чужбина. Но никъде на това парче израелска територия не се отнасяха по-сериозно към сигурността, отколкото на подземно ниво номер три. Никъде на етажа нямаше прозорци и той беше отделен от останалия комплекс. В него се помещаваха филиалите на най-различните военни разузнавателни организации — АМАН, АФИ, НИ, както и на МОСАД — израелското външно разузнаване. На етажа можеше да се влезе само по два начина — чрез единствения асансьор или по стълбите. Стълбите обаче можеха да се използват само при пожар, което до ден днешен не се беше случвало. Цялото движение на хора към и от етажа се осъществяваше чрез асансьора.
Кларк влезе в кабината и се спусна четири етажа под земята, където електронното подслушване беше почти невъзможно. Когато излезе от асансьора, го посрещна стерилна болнична комбинация от ярко осветление, бял под и бели стени. Единственият по-особен детайл в интериора беше тежката бронирана врата с монтирана отгоре й камера и устройство за автоматично разпознаване на пръстови отпечатъци отдясно. Кларк чу металическо изщракване на бравата и отвори вратата. От другата страна стоеше жена. Кларк предположи, че е трийсет и няколко годишна. Без да изрече и дума, тя му направи жест да я последва. В средата на коридора жената зави надясно и спря няколко врати по-нататък. Усмихна се учтиво и го въведе в стаята.
Кларк завари приятеля си седнал в края на правоъгълна конферентна маса за десет души. Той пристъпи в стаята. Дебелата врата се затвори автоматично с характерно изщракване. Стените и таванът бяха покрити със сив изолиращ материал, който правеше подслушването невъзможно. Което желаеха и двамата събеседници.
Мъжът в другия край на масата затвори папката, която четеше, и премести цигарата си от дясната в лявата си ръка. Изправи се, здрависа се със сенатора и топло го приветства:
— Добър вечер, Ханк. Винаги е удоволствие да те видя.
— Благодаря ти, че се разходи заради мен, Бен. Трогнат съм.
Бен Фридман сви рамене, сякаш за да каже, че разкарването от Тел Авив дотук не е кой знае какво за него. Посочи стол и се обърна към малък бар.
— Така или иначе се налагаше да дойда. Тази сутрин трябва да се видя с президента.
Наля две чаши и се разположи удобно в стола по средата на масата.
— Нещо важно ли е?
— Бих казал, да. — Погледът на Фридман беше угрижен.
— Можеш ли да споделиш с мен за какво става дума?
— Става дума за Ирак. Ще разбереш много скоро, но дай да не говорим сега за моите проблеми. Искам да чуя твоите.
Фридман приличаше на питбул. Както по характер, така и по външни белези. Беше агресивен, амбициозен и верен на страната и приятелите си. Ако не беше буквално влюбен в някой, този някой имаше доста основателни причини да се бои от него. Но ако харесваше някого, той се държеше с него като евнух, който охранява девственица от харема. Фридман обичаше страната си, за него тя беше на първо място. На второ място обичаше тези, които му помагаха да защитава Израел. Сенатор Кларк спадаше към втората категория.
Фридман си бръснеше главата и рядко носеше вратовръзка. През повечето време, като тази вечер, беше облечен с панталони и едноцветна риза с къси ръкави. Тежеше двайсетина килограма над нормата и беше висок към метър и седемдесет и пет. Обичаше да носи ризата си спусната над панталоните. Не само че така му беше по-удобно в характерната за Тел Авив мъчителна жега, но му беше по-лесно и да скрие пистолета, който винаги носеше в кобур отзад на кръста. Роден в Йерусалим през 1949 г., Фридман тъкмо бе навършил необходимата възраст, когато се отличи в Шестдневната война през 1967 г. Намираше се на фронта, на който израелските части бяха нападнати и победени още през първите часове на войната. Вместо да лежи плътно до земята и да чака израелските сили за отбрана да отблъснат египтяните зад границата, Фридман взе със себе си двама души от своя отряд и против заповедите на командира предприе нощна акция, за да изненада и обърка врага. Операцията имаше блестящ успех. Те проникнаха през периметъра на египетски мобилен команден пункт и внесоха сред противниците си хаос. Смелите му действия не останаха незабелязани и след знаменитата Шестдневна война АМАН, израелското военно разузнаване, го прибра под крилото си. На трийсет години Фридман се издигна до чин полковник и бързо си спечели репутация на човек, който винаги дава резултати. Точно тогава беше вербуван, или както военните предпочитаха да казват — откраднат им под носа, от МОСАД.