След войната Стансфийлд продължи да служи на страната си. Когато беше създадено ЦРУ — през 1947 г., той бе един от неговите първи служители. Остана в Европа през по-голямата част от последвалите четири десетилетия. Почти цялото време прекара зад Желязната завеса. Той беше един от най-ефективните вербовчици на чужди агенти за Управлението. През осемдесетте президентът Рейгън беше толкова впечатлен от желязната воля на този мъж, че го направи шеф на резидентурата в Москва. Знаеше, че Стансфийлд направо ще побърка руснаците. След Москва той се върна у дома, за да стане заместник-директор по операциите и накрая директор на Централното разузнаване. Служи на страната си добре, за което не поиска признание. Хейс дойде да го види на смъртното му легло. Президентът му каза, че е уредил да го погребат с всички почести на военното гробище в Арлингтън. Това било най-малкото, което страната можела да направи за човек, който й е дал толкова много. Стансфийлд с типичния си маниер отвърна, че иска да бъде погребан там, където се е родил. Без помпозност, само една частна, тиха церемония за един тих, мълчалив човек.
Кенеди отметна влажен кичур коса от лицето си. Леденият вятър я прониза. Мрачното сиво небе сякаш я затискаше. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Когато баща й загина при взрив на кола-бомба в Бейрут, преживя голяма болка, но тогава от нея не искаха нищо. Беше в реда на нещата да замине за шест месеца, да пътува. Този път не й се полагаше подобен лукс. Първо, сега имаше Томи, нейния изключително любознателен шестгодишен син. Не можеше да избяга от тази отговорност. Бащата на Томи вече го беше сторил и Кенеди не искаше да разочарова най-важния човек в живота си за втори път. А съществуваше и друг, още по-тежък ангажимент.
Кенеди погледна на запад, към хълмовете Блек Хилс, някак странно, страховито красиви. За миг през съзнанието й мина мисълта да избяга. Да вземе Томи, да се откаже от ЦРУ… Никога да не се обръща назад! Нека лешоядите преследват някой друг. Тя сведе очи към гроба на Томас Стансфийлд и си даде сметка, че не може да постъпи така. Прекалено много му беше задължена. Знаеше, че той разчиташе на нея да запази политическия неутралитет на ЦРУ. Кенеди не можеше да посочи друг човек, на който да се е възхищавала така, както на Томас Стансфийлд. Той бе посветил живота си на своята страна. И Кенеди му бе дала дума. Щеше да се върне във Вашингтон.
Тя разтвори длан. Розата падна върху купчината черна пръст. Изрече едно последно тихо „Сбогом“ и отправи една-единствена молба. Той да я напътства през трудните месеци, които щяха да настъпят за нея. Сетне се обърна и се запъти към колата си.
ГЛАВА 1
Бахамските острови, петък вечерта
Уилямс Айлънд е едно от стотиците малки парчета земя на Бахамите. Но за разлика от другите подобни острови този имаше новопостроена писта за кацане, която можеше да приема малки бизнессамолети. Това се дължеше на един негов обитател, собственик на частно имение в западната част на острова.
По-малко от час оставаше до залез-слънце. В далечината се чуваше рев на реактивни двигатели. Един лъскав частен самолет „Гълфстрийм“ внезапно се появи на фона на яркия оранжев кръг на карибското слънце. Самолетът започна да се снижава. Изглеждаше като мираж в горещия въздух над летището. С едва доловим шум колелата докоснаха земята и машината се понесе по пистата. На малкото летище нямаше контролна кула. Само хангар и хале за поддръжка. Самолетът спря пред хангара и двигателите угаснаха.
Отпред беше паркиран блестящ нов „Рейндж Роувър“. Шофьорът стоеше до джипа, скръстил ръце. Беше местен човек, изпратен от сенатор Ханк Кларк, човека, който бе осигурил средствата за изграждането на самолетната писта.
Люкът се отвори. Слязоха мъж и жена в официални костюми. И двамата бяха около трийсетгодишни и носеха лаптопите си в черни кожени чанти през рамо. Още не бяха стъпили на пистата, когато извадиха мобилните си телефони. Нетърпеливо зачакаха да установят връзка с най-близкия орбитален комуникационен спътник. След миг от самолета излезе и трети човек. Той не беше с костюм.