— Това в момента е катастрофа! — прекъсна го Елис. — Не чуваш ли какво ти говоря? Капиталът ми е намален с четирийсет процента. Клиентите ми понасят убийствени загуби и заплашват да си тръгнат.
Кларк си пое дъх и постави длан на рамото на събеседника си. Поведе го към терасата.
— След две години капиталът ти ще бъде възстановен. След десет години ще се е удвоил. Сега всички понасяме убийствени загуби.
— Аз не съм всички — изстена отчаяно Елис. — Искам си отново „Ешелон“. Искам директор на ЦРУ, който ще играе по моите правила. Трябва ми тази информация.
— Марк, ще ти намеря необходимата ти информация. Обещавам ти.
— Ами Кенеди? Нали каза, че нямаме никакъв шанс да я контролираме?
— Казах, че ще бъде трудно, не невъзможно. — Докато още стискаше за рамото Елис, Кларк погледна към хоризонта над океана и се замисли за възможно решение. Номерът бе да намерят някой друг да свърши мръсната работа. Той отново трябваше да остане над всичко. Да остане близо до президента и да поддържа неговата привидна увереност. И когато всичко се нагласи идеално, той ще удари.
ГЛАВА 2
Мериленд, понеделник, сутринта
Мич Рап се събуди по корем. Протегна ръка към Анна, но нея я нямаше в леглото. Не му се ставаше и затова просто остана да лежи така, мислейки си колко е уморен. Лявото му рамо още го наболяваше и беше схванато. Искаше му се това да се дължи на изкълчването от студентските му години, когато беше играл лакрос в отбора на Университета в Сиракюз, но си даваше сметка, че причината е много по-сериозна. Беше раняван от огнестрелно оръжие. Бе едва на трийсет и две, а се чувстваше изтощен и стар. Борбата срещу тероризма — неговата „професия“, го изпиваше напълно.
Имаше дни, в които Рап се питаше дали е постигнал нещо. В края на краищата лудите още бяха на свобода и заплашваха да нанесат апокалиптичен удар върху Америка. В редките мигове на самосъжаление си мислеше, че всичко е било напразно. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че е предизвикал огромна промяна. Не си правеше труда да брои колко хора е убил. Поради очевидната причина, че предпочиташе да не знае. А и понеже нямаше как да бъде уточнен броят. Автоматите и експлозивите, неподбиращите инструменти на войната, правеха преброяването невъзможно, но убитите бяха много.
Може би сто, и то само онези, загинали пряко от неговата ръка. Ако сложеше в сметката случаите, при които беше водил в акции Специалните части, или случаите, в които беше „осветявал“ целите на американските бомбардировачи, които пускаха бомбите с лазерно насочване, броят автоматично се удвояваше и дори утрояваше.
Онези дни вече бяха в миналото. Или поне се надяваше да е така. Нямаше да е лесно да се оттегли. Беше изключително добър в занаята си. Говореше перфектно арабски, френски и италиански. Притежаваше добри аналитични способности и организационни умения. Но със или без тези качества той си беше професионален убиец. Но беше професионалният убиец на Америка. Беше острието на американското копие, човекът, който изпълняваше задачите на място, като пренасяше бойните действия на терена на врага. Мич Рап беше войникът на предната линия в пълния смисъл на думата. В ерата на бомбите с лазерно насочване, крилатите ракети и хирургичните въздушни удари той беше неврохирургът, който оперираше в страни като Иран и Ирак в продължение на месеци. И без никаква помощ от страна на господарите си във Вашингтон. Той предпазливо издебваше плячката си, приближаваше се до нея и когато настъпеше подходящият момент, я ликвидираше. И малцина подозираха за съществуването му. Екип „Орион“ и неговите членове бяха една от най-ревниво пазените тайни във Вашингтон. По-малко от десет души знаеха дори само името на това звено.
Рап си даваше сметка, че във Вашингтон има хора, които, ако разберат какво е вършил през последните десет години, ще откачат. И прекрасно разбираше сериозността на проблема. Бог му бе свидетел, беше виждал злоупотреби с властта, но нямаше нищо общо с тях. Нито Кенеди. Определено законов контрол беше необходим, но необходими бяха и „черните“ операции. Политиците са си политици. Доказали са, че не могат да пазят тайна. Това беше преобладаващото мнение на служителите от разузнаването и военните във Вашингтон, докато от другата страна на барикадата политиците гледаха на хората от ЦРУ и Пентагона като на шайка ненормални каубои, които трябва да се държат изкъсо, за да не се изпозастрелят.