Донякъде Рап беше съгласен и с двете страни. И едните, и другите можеха да бъдат винени за много неща. Управлението определено беше прибягвало до някои налудничави планове без почти никакъв шанс за успех. Планове, заради които Рап оправдаваше контрола от страна на Конгреса. На Хълма бяха и онези, които нарочно разкриваха секретна информация на медиите, за да объркат политическите си врагове.
Така функционираше системата във Вашингтон, и то от доста години.
Закърмени с идеите за права и лична свобода, американците щяха да бъдат шокирани, ако разберяха с какво се е занимавал той. Америка нямаше смелостта да си признае какво върши Мич Рап. Секретността беше от голямо значение.
Рап стана и се доближи до прозореца. Водите на залива Чезапийк блестяха като сребърно огледало. Дърветата бяха оголели, хладното ноемврийско небе сивееше. Само по боксерки, Рап потрепери. Слезе бавно по стълбите. За десет часа имаше уговорена среща в Ленгли.
Тази среща не го изпълваше с ентусиазъм.
На първия етаж го чакаше новият му приятел — Шърли. Кучето беше изключително умно и послушно. Рап потупа Шърли по главата. Беше я взел от Дружеството за защита на животните преди няколко седмици. Тогава кучето му трябваше за прикритие при едно проникване, което му се наложи да извърши. Рап водеше живот, при който за гледане на куче и дума не можеше да става, но предстоеше всичко това да се промени. Дните на скитосване по света за него бяха свършили. Или поне така се надяваше.
Рап влезе в кухнята, където на масата седеше жената на живота му, закусваше и четеше „Уошингтън Поуст“. Той се приближи и целуна Анна по челото. Без да каже нищо, отиде направо при каната с кафе и си сипа. Без захар, сметана, само силно, ароматно кафе.
Анна Райли остави лъжицата в купата овесени ядки и вдигна блестящите си зелени очи към Рап.
— Как се чувстваш тази сутрин?
— Като парцал. — Той раздвижи рамото си.
— Какво има?
— Остарявам. Това е. — Отпи от горещата течност.
— Та ти си само на трийсет и две! — засмя се Анна.
— Но изглеждам на шейсет и три.
Райли го изгледа изпитателно. Бяха се запознали при най-странните обстоятелства, които човек може да си представи. Тогава тя не бе съзряла суровата му красота. Кожата му бе мургава, раменете — широки, мускулите — стегнати. Три зараснали огнестрелни рани — една на крака и две на корема, свидетелстваха за бурното му минало. Имаше и още една, на рамото, но тя беше покрита от плътен белег. Там лекарите бяха срязали плътта, за да стигнат до куршума, да извадят късовете счупена кост и да възстановят по оперативен път раменната му става. Освен това имаше и белег от нож от дясната си страна. А имаше и още един, с който Мич особено се гордееше. Този белег постоянно му напомняше за човека, когото се беше заклел, че ще убие, когато беше започнал бясното си пътешествие преди десет години. Той пресичаше цялата лява страна на лицето му, от ухото до брадичката. Пластичните хирурзи се бяха справили великолепно, заличавайки белега до едва видима линийка. Но по-важното беше, че онзи, който бе нанесъл раната, сега гниеше в земята.
Райли се усмихна и протегна ръце.
— А според мен изглеждаш страхотно.
— Но въпреки всичко се чувствам като парцал.
— Боже, тази сутрин си кисел. — Райли отпусна ръце. Веднага бе отгатнала какво го притеснява. — Не искаш да се срещаш с Айрини днес, нали? — Рап промърмори нещо зад чашата с кафе и Райли добави: — Така си и знаех.
— Не е заради Айрини. Нямам нищо против нея… Дори бих искал да се видя с Айрини.
— Тогава е заради Ленгли.
— Да… не знам… май че е така.
Райли се беше тревожила за това, но беше запазила емоциите за себе си. Тя беше репортерка и работата й беше да наблюдава… най-вече хората. От това, което беше наблюдавала като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом, тя имаше сериозни съмнения дали Мич ще може бързо и безболезнено да се трансформира от таен агент под прикритие в безобиден бюрократ. Прекалено много беше свикнал да участва в престрелки и да работи сам-самичък. В Ленгли щеше да му се наложи да стане част от екип и да изпълнява заповеди. Но най-лошото беше, и Райли го съзнаваше, че трябваше да внимава какво говори. Вашингтон се славеше като град, в който хората често искат да чуят всичко друго, но не и истината.
Тя стана и го целуна по страната.
— Каквото и да решиш, мили, ще те подкрепя. Ако пожелаеш да си останеш у дома и да гледаш децата ни, според мен ще бъде чудесно.
Рап остави чашата и вдигна ръце.
— Технически фал. Никакви открити разговори за сватби или за деца, докато не позволиш да ти сложа годежния пръстен на ръката.