Върху плещите на Калистрат тежеше бащин борч, удвоен и утроен от лихвари, и той не жалеше ни младост, ни здраве, само да се отплати.
— Ех, и това веднъж да снема от гърба си, па да кривна шапка, па да видиш ти кой е Калистрат — говореше той пред Донка.
— Ех, дай боже!
Ала бог не даде. Случиха се усилни години, усилни и тежки. Навървиха се една след друга кишовни зими, та измориха добитък, заредиха се летни суши и градушки, та сеитбите и семето си не дадоха. Почерня измъчен народ, сбъркаха се клети сиромаси какво да правят, кому да се молят — на бога ли, или на дявола.
Лихвари ги потеглиха на съд, па упримчиха и кого не бяха.
Калистрат, работникът, юнакът Калистрат, сведе глава, прехапа устни и рече:
— Ами сега?
Вместо борч да отплати и да струпа къщурка по за света, той си трупна още борч въз борча, зер му умря галения Сивчо, и той взе с лихва, та го замести. Па му се родиха и дечица — две близначета. Мънички са, бог да ги поживи, ала и по тях отива доста.
И рухнаха галени надежди, събориха се златните Донкини кули за честито бъдеще.
Е, всичко ще се пренесе. Човешкото сърце много трае. И Донка удави хубава младост в горчиви сълзи.
Бог високо, цар далеко.
А Калистрат нема сила да утрае. Плю на всичко, па се пропи и се опропасти.
Минаха се дълги неволни години.
Веднъж дойде бирникът за данък. Калистрат се чеса, чеса, па избяга. От много отдавна пара не бе се завъртяла в съдраните му джобове, нито бе остало за продан нещо. Кога бирникът влезе в разградения и пуст Калистратов двор, и куче нема да го залае. То бе една ранна есенна сутрина. Паднала бе първа слана и селото лъщеше като сребърно под предвестни утринни лъчи. Вайкаха се дълго бирникът и кмета що да вземат и що да оставят. Всичко вехто, слупено, пари не чини. Само пъстрата черга, под която още спяха двамата близнаци, ще може да отсече нещо.
— Ох, недейте, за бога, милост! — пищеше Донка премаляла.
Но суровия стражар отви малките прегърнати и спящи братчета, сгъна чергата, и я отнесе. А след него излезе бирникът и кмета.
Слушайте що направи царщината от тая черга.
Най-напред в околийска го градче прогласиха, че еди-кога си ще се продава за държавен дълг еди-каква си черга. Един евреин, възползуван от случая, отиде на уречения ден, наддава и я купи за 5 лева. Не се знае къде отиде тая писана черга, но историята на петте лева, които държавата спечели от нея, е дълга и широка.
Тя беше една бяла хубава петолевка, която зае почтено място в държавното ковчежничество, а оттам излезе с хиляди свои другарки и влезе в заплатата на дядо владика. Тоя благочестив старец беше повече чръвоугодник, отколкото сребролюбец и на един обяд изяде и изпи тая нещастна петолевка.
Раздробена на 5 малки бели левчета, които безропотно си взеха сбогом едно от друго, тя се впусна да пътешествува по света и стана причина на много радости и горчила, на много смехове и на много сълзи. Едни от тия бели левчета дълго време си почиваха в дълбоките кесии на скъперниците, чиито прахосници синове отново ги разиграха; други станаха причина за убийства. Събрани веднъж пак дружно в ръцете на един големец, те купиха честта на едно бедно, хубаво момиче, което после се обеси с въже, купено от тия пари.
След като преходиха, пак пръснати един от друг, много градове и села на майка България, след като влизаха ту в мазни търговски кесии, ту в хубави женски ръце, ту в скъсани сиромашки джобове; след като търпяха ядове и се пръскаха на петачета и на стотинки, след като се дробиха по гуляи и веселби, те пак попаднаха в ръцете на бирникът, оттам отидоха в ковчежничеството. Станаха пак петолевка.
Обаче на едно царско тържество тя биде пак изтеглена и правителството купи с нея един кьорфишек, и една вечер го пална. Той се издигна с ужасен писък към спокойните вечерни небеса и се пукна над големия град, над който се посипаха чудни, мили звездици — сини, зелени, червени, алени и на всички ония шарки, що имаше в продадената Донкина черга.
А народът отдолу викаше: „Урааа!“