Влязох. Нищо и никой не можеше да ми каже накъде да тръгна. Имаше отделни помещения, всяко с врата, на които се четяха нищо не говорещи табелки като „Кътър и Кътър“. Обиколихме целия етаж, разположен в квадрат, с открито стълбище в другия край. Казах: „Лойош“.
„Тръгвам, шефе“.
Изчаках до стълбището. Нагоре-надолу по стълбите минаха няколко добре облечени граждани, орка, криота и един лиорн, хвърляха ми по един бегъл поглед, решаваха, че мърляво облеченият източняк не заслужава вниманието им, и ме подминаваха. Една орка спря и попита имам ли нужда от нещо. Отговорих й, че нямам, и тя си продължи по пътя. Скоро Лойош се върна.
„Е?“
„Офисите на горния етаж са по-малки и стават все по-малки нагоре, до шестия, там не можах да вляза“.
„Врата?“
„Мда. Заключена“.
„А-ха“.
„Номер трийсет и едно е на петия етаж“.
„Добре. Да вървим“.
Изкачихме петте етажа и Лойош ме отведе до табелката с номер 31, окачена над завесата на входа. Над входа също така имаше табелка с черни букви, на която пишеше „Застраховки Браунбъри“. Влязох, без да почукам.
Зад бюрото седеше много блед лиорн, прелистваше дебела счетоводна книга и сравняваше съдържанието й с фишове от една кутийка. Вдигна глава и като ме видя, леко се ококори.
— Мога ли да ви услужа с нещо?
— Може би — рекох. — Вие ли сте Браунбъри?
— Не, но работя за „Застраховки Браунбъри“. С какво мога да ви помогна?
Не ме удостои с повече информация, но продължаваше да ме гледа с учтиво любопитство. Всъщност погледът му пробягваше повече към Лойош.
— Всъщност търся „Гаранции и сигурност Северен пристан“ — казах аз.
— А. Е, мога да ви помогна.
— Чудесно.
Офисът беше малък, но с втори вход, покрит също със завеса, на отсрещната стена. Зад него несъмнено имаше друга стая с друго бюро, с друг лиорн, проверяващ друга счетоводна книга.
— Разбирам, че „Гаранции Северен пристан“ притежава „Борса Брюгън“ — казах предпазливо.
Лиорнът се намръщи.
— „Борса Брюгън“ ли? Боя се, че не съм чувал за тях. С какво се занимават?
— Собственици са на „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.
Лиорнът поклати глава.
— Боя се, че и за тях не съм чувал.
Завесата се открехна, една глава надникна, после жената пристъпи в стаята и застана до бюрото. Сто процента орка; дадох й някъде към седемстотин. Никак не изглеждаше зле, стига да си падаш по драгарки. Беше със сини панталони, семпла бяла блуза, обшита със синьо, и силно стегната назад коса.
— „Уестман Холдинг“ ли търсите?
— Да.
— От вашите ли е, Лийн? — попита мъжът.
— Да. — И пак се обърна към мен. — С какво мога да ви помогна?
— Вие ли държите правата по наемния договор с една дама на име, ъъъ, Апчихукъ или нещо такова?
— Да. Тъкмо се канех да се видя с нея по въпроса. Вие сте нейният адвокат?
— Нещо такова.
— Моля, елате отзад и да седнем. Казвам се Лийн. А вие?
— Падрайк.
Влязох след нея в кабинетчето, където едва имаше място за мен, за нея, бюрото й и кантонерката с папки. Бюрото беше чисто, освен приборите за писане и две дебели книги в черна кожена подвързия, счетоводни тефтери сигурно. Седнах на едно дървено столче.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита Лийн. Определено беше най-учтивата орка, която съм срещал.
— Бих искал да разбера защо клиентката ми трябва да напусне земята си.
Лийн кимна, сякаш беше очаквала въпроса.
— Указания от централната компания. Боя се, че не мога да ви кажа точно защо. Смятаме, че предложението, което й направихме, е съвсем разумно…
— Не това е проблемът.
Изглеждаше изненадана. Навярно не беше свикнала да я прекъсва източняк, навярно не беше свикнала да я прекъсва адвокат, навярно не беше свикнала с хора, които не се интересуват от пари.
— Какъв точно е проблемът? — попита с тон на човек, който се старае да бъде учтив пред явна провокация.
— Тя не иска да напусне земята си.
— Боя се, че се налага да го направи. Ние сме дъщерна фирма. Централата…
— Тогава мога ли да говоря с някой от централата?
Тя ме изгледа съсредоточено за миг и отвърна:
— Защо не.
Драсна име и адрес на късче хартия, духна да засъхне мастилото и ми го подаде.
— Благодаря.
— За мен беше удоволствие, сър Падрайк.
Кимнах на мъжа в офиса, който беше толкова залисан в счетоводната си книга, че не ме забеляза, спрях се в коридора, погледнах бележката и се изсмях. Гласеше: „Лейди Цепра, Цепра Холдинг, 20“. Без адрес на сграда, което значеше, че е в същия билдинг. Поклатих глава, тръгнах обратно надолу по стълбището и пуснах Лойош напред.