— Добре.
3.
След като свърши разказа си, го погледнах, стъписана от няколко неща, но не знаех какво да кажа или да попитам. Първо, бях забравила, че когато Влад започне да разказва някаква история, е най-добре да си напълниш една висока чаша с нещо и да се приготвиш да слушаш дълго. Помислих си за това, както и за всичко, което ми беше разказал, и накрая попитах:
— Кого е убило момчето?
— Един тип. Казваше се Лораан.
Овладях реакцията си, зяпнах Влад и зачаках.
— Знаеш кой беше, нали — каза той.
— Знам. Следя ти кариерата. Мислех, че отдавна е мъртъв и непресъживим.
Влад сви рамене.
— Обясни си го с Мороулан. Или по-скоро с Чернопрът.
Кимнах.
— И момчето ти спаси живота?
— Простият отговор е „да“. За по-сложния би ми отнело цяла неделя.
— Но си му длъжник.
— Да.
— Разбирам. Какво стана, докато ме чакаше?
— Научих за Фирис всичко, което е известно, и малко неща, които не са известни.
— Какво научи?
— Не много. Обичал е да се говори за него, обичал е да притежава разни неща, не е обичал да се знае какво крои. Счетоводителите ще имат доста работа, докато разберат какви са му дълговете и колко му е капиталът — предполагам, че наследниците му са доста изнервени.
— Без онези документи ще им е доста трудно.
— Мда. Но сигурно ще ги върна, след като приключа. Просто бързам повече от тях.
— Друго какво стана?
— В смисъл?
— С момчето.
— О. Нищо. Тя продължава да се опитва да разбере. Сигурно не е много лесно да разбереш какво става в нечия глава.
— Какво точно му прави?
— Гледа го по цял ден в очите.
— Да си усетил магия?
— Не.
Помислих малко и казах:
— Я ме заведи в тази къща. Искам да я видя. Искам да се запозная с тази жена, а и там можем да прегледаме информацията не по-зле, отколкото другаде.
— Ние?
— Да.
— Ами добре.
Тръгнахме за къщата пеш. Обичам да вървя; не го правя много често. Разстоянието беше около четири мили, навътре в горите, и къщичката наистина се оказа боядисана в толкова ярко синьо, че изпъкваше сред зеленината наоколо и ефектът наистина беше ужасен.
Щом се приближихме, от вратата на къщата изхвърча някакво червеникаво куче, застана пред нас и замаха с опашка, изплезило език. Подуши ме, отдръпна се, килна глава на една страна, излая два пъти, приближи се и ме подуши отново. След като се посъветва с кучешкия си усет, реши, че общо взето всичко ми е наред, и ни попита дали искаме да си поиграем. Отговорът ни се позабави, на кучето му омръзна да чака и изтича обратно до къщата. Вратата се отвори и домакинята, жена на почтена възраст, застана на прага.
— Това е приятелката ми Кийра — каза Влад. — Твоето име няма и да се опитвам да го произнасям.
Матроната ме погледна, кимна ми и каза:
— Хвдф’рджаанцъ.
— Хвдф’рджаанцъ — повторих.
— Кийра — каза тя. — Приличаш ми на джерег.
Усетих, че Влад нито погледна към мен, нито се ухили. Свих рамене. Старата дама каза:
— Наричай ме „Майко“. Всички тука ме наричат така.
— Добре, Майко.
Тя се обърна към Влад.
— Научи ли нещо?
— Все още не. — Той вдигна пакета, който му бях дала. — Тъкмо се каним да прегледаме тези неща.
— Е, влизайте.
Последвахме я, кучето влезе след нас. Вътре се оказа по-зле, отколкото ми го беше описал Влад. Савн седеше на едно столче пред огъня, зяпнал в една точка. Побиха ме тръпки. Гледката беше шантава. И тъжна.
— Боен шок — промълвих неволно.
— Какво? — попита старата.
Поклатих глава. Савн изглеждаше симпатичен младеж, като за текла — слабичък, може би малко изпит, но със здрави кости. Хвдф’рджаанцъ седеше до него, галеше го по врата и го гледаше в лицето.
— Тук ли ще отседнеш? — обърна се тя към мен.
— Настанила съм се в града.
— Добре.
Влад отиде до масата, извади документите и започна да ги преглежда. Коленичих до момчето и погледнах в очите му. Видях в тях отражението си и нищо повече. Зениците му бяха малко разширени, но пък в стаята беше сумрачно, и бяха с еднаква големина. Изкусих се да направя малка магия, но се въздържах. Всъщност осъзнах, че в къщата не витае много магия — няколко прости заклинания против прах и насекоми, едно върху кучето, да го пази от паразити, и толкова.
Усетих, че жената ме наблюдава. Продължих да се взирам в очите на момчето, въпреки че не знаех какво точно искам да видя. Старата каза:
— Крадла си значи.
— Така казват.
— Мене два пъти са ме обирали. Първия път беше преди години. По време на междуцарствието. Много млада ми изглеждаш, едва ли го помниш Междуцарствието.
— Благодаря.